Глава IV

   - Мите, краят на ваканцията май ти хареса, а?- попита го майка му докато слизаха по пътечката за паркинга.

   - Да, мамо! Това е най-интересното място на което сме били и- въздъхна детето- благодаря, че ме доведе тук. Иии много яка пещера- и страшна, и тайна- с бясна река, ама много яка!

   - Само пещерата ли?

   - Какво само тя?

   - Само тя ли беше толкова яка или и Дани?- той се изчерви, тя го разроши по главата и го прегърна през рамо.

   - Стига бе, мамооо! Ами интересно ми беше, да! Тя е готина и добра! Показа ми толкова много неща. Даже... даже малко...

   - Ти напомни за татко ти- довърши Асиана и въздъхна.

   - Амии да, ама ти?- ококори се и я погледна.

   - Да, и на мен Мите... И на мен.

   - Ами ти как си, мамо? Той- сниши глас- тук се изгубил, нали?

   - Изчезнал е точно тук, да- не тук де, където сме сега, а там в пещерата.

   - Как?

   - Никой никога не ми е казвал до сега... От тогава чичо ти Асен не ми е говорил. Ужасява се само при споменаването дори на нещо от тук- от този район, камо ли да спомена името на баща ти- малкият я прегърна.

   - Ама Дани как го стресна ония, а?- смени бързо темата, за да я разведри. И се ухили.

   - Просто тогава го постави на мястото му. Въпреки, че такъв човек никога не би разбрал и никога няма да се научи как да се държи на съответното място.

   - Щото не е умен, нали?

   - Така е, но и възпитан не беше.

   - Защо не им разказа за цветето?

   - Нямаше да издържа- заради мисълта за баща ти.

   - Ехх, няма повече- извинявай, мамо!

   - Няма нищо, миличък. Я виж! Какво пише тук- прочети!- той отиде до плочата, а тя леко се извъртя и избърса лицето си.

   - Пише за двамата водолази- Сияна и Ев... Евстатѝ.

   - Евста̀ти- така се произнася!- тя се засмя.

   - Е какво е това име?

   - Ами... име. Важен е човекът зад него!

   - Ама, мамо- възхити се Димитър- те са от Варна!

   - Знам, Мите! За това исках и ти сам да го видиш. Скачай вече в колата, че трябва да тръгваме!

   - Ще ме заведеш ли още някъде?

   - А ти ще ми кажеш ли защо откъсна от цветето и го мушна в джоба ѝ?

   - За да я пази, бе мамо! Нали това цвете не умира!

   - Талантлив си ми ти и добър... Добре да кажем, че няма да ти е скучно, обещавам! Утре живот и здраве ще сме си вкъщи. А до утре... има много време!- той се обърна назад и гледаше през стъклото- Ще я видиш пак, Мите, сигурна съм!

   - Мислиш ли?

   - Убедена съм! Това не е последната ви среща- и тръгнаха. Митко махаше на Дани, докато се загуби след завоя...

   Даника отиде при стоянката до барчето, но там беше само Андрей, което беше и логично.

   - Усмихваш се!- каза той.

   - Даа, защото един тайно-явен обожател ме очарова.

   - Ооо... Ти да видиш! Никак не съм изненадан! Ама ти него или той теб?

   - Девет, Андро!

   - Какво девет?

   - На толкова години е малкият ми обожател.

   - Ааа- стана му малко неудобно, но той си беше такъв, по-притеснителен.

   - Друго си помисли, нали?

   - На теб е трудно да се устои!

   - Амиии, не думай! А ти?

   - Какво аз?

   - Устояваш ли?

   - Пробваш ли ме?- тя го погледна предизвикателно- Кажи сега как беше групата- смени бързо темата той.

   - Прилична, заинтригувана, макар и само заради...

   - Ей, ти!- извика някой- Дана ли беше?- грубиянинът приближаваше. Андрей излезе пред нея, но тя го върна с ръката.

   - Дани!

   - Не ми пука!

   - Сигурна съм!

   - Не ми се прави на важна, искам парите си и извинение!

   - Едното ще получиш! И без това не те интересуваше какво говоря, така че ето ти пет лева и бягай!- и му ги забучи в ръката.

   - Ей, сополанке, ако не ми се извиниш...

   -За какво?- не му даде възможност да продължи- Че няколко пъти смути и хората, и беседата с простотията си? Защото много знаеш, нали?

   - Ееей!- и се наостри срещу нея като се надигна на пръсти.

   - Защо не си признаеш, че те беше и все още те е страх, а, малка дребна душице?- наведе се и прошепна в ухото му Дани.

   - Никога!- изкрещя той.

   - Извинението си ще го получиш също точно тогава!

   - Арррр!- почервеня и почти се разпени той.

   - Кротко бе човек!- тук Андрей не издържа, избута Дани встрани и застана между тях.

   - Какво кротко? Заради тая...

   - Внимавай какво ще кажеш!- Ледено каза Андрей.

   - И к‘во, ши ме набиеш ли? Тая щеше да ме ‘фърли в дупката.

   - Чудно защо! И... не се пробвай срещу мен!

   - Я бе, ти си лапнал по нея май?

   - Довиждане, господине, приключихме с Вас!- изсъска Андрей, ръката вече го сърбеше.

   - ‘Айде няма да те набия пред тая!- и повдигна яката на якето си.

   - ‘Айде добре!- леко с насмешка му отвърна той.

   - Сега вече видя и разбра заради кой, нали?- той кимна.

   - Много си го изтърпяла.

   - Честно ли- исках да се погъбаркам с него!

   - Само някой ден да не ти излезе солено.

   - Благодаря!- Дани застана пред него, той се усмихна, а тя го целуна по бузата- Виж, събра ти се група.

   - Ами... добре!- издиша дълбоко и я погали по рамото- Отивам, че после съм на Ягодинската- тя сбърчи чело и присви вежди.

   - Не се мръщи, само ти не я харесваш!

   - Не е така! Просто не ми е толкова интересна- намигна му и го побутна, той тръгна.

   - Ох, Андроо... защо си такъв?- тихо каза Дани и въздъхна.

  Денят се изтъркули бързо. Първите залезни пръски подсказваха за идването на нощта. Пет и половина минаваше и Дани тръгна към Харамийската пещера.. Слави щеше да я чака там. Боровата гора бе повече от вълшебна. Гъстият аромат на смола и мъгла много ѝ допадаше. Скъса си едно клонче и си играеше по пътя с него.

   Опитният алпинист беше той. И тя имаше кетап за такъв, но нямаше много стаж и определено предпочиташе той да води. В случая отиваше, за да помага.

Здрасти, Слави!

   - Ооо, Черноочке, ти ли ще си с мене ‘неска?

   - Защо, да не би да не знаеше?- закачливо го попита тя.

   - Не така де! Невката ме остави щот‘ масльонката потекла и помолих Андрейката да ми намери някой.

   - Е, той не се катери, Ясен е в отпуска, Илко дойде вместо Неве сутринта, тъй че ще да съм аз.

   -За мен ще бъде чест повелителко на дяволската гърловина! Първо ще овържа тебе, за да покажа на хапльовците к‘во да правят после.

   - Давай!- той взе оборудването.

   - Скачай вътре!- и нахлузи коланите- Мале к‘ъв крак! Браво бе Дани- само мускул и дължина. И клинчето, и панталонките, ццц- зрението ми започва да отслабва.

   - Изправи се по-нагоре и ще си го върнеш!

   - Колко нагоре, много зависи?- тя го шляпна.

   -Да не загубиш ума и дума, че ще ти трябват след малко- той се изправи и се усмихна закачливо с пъстрите си очи, а тя леко поруменя.

   - Гледай себе си, Русокоске- ти да не изгориш!- и издиша буквално в устните ѝ.

   - Здрасти, банда!- обърна се той към ентусиастите- бяха пет човека- три момчета, две момичета и дете-    Аз съм Слави- вашият мъчител днес за тези, които са си избрали да се изтезават и да пробват себе си в дупката. Това е моят помощник Дани- тя помаха с ръка-и със сигурност далеч по-добрият разказвач- направо може да ви пренесе в друг свят и да ви отвее въображението.

   - Здравейте и от мен!

   - Малък, на колко си?

   - На седем!

   - Ставаш! Я дай тон на останалите и да им покажем как се прави, нали?- малкият се ухили- Ела при мен. И докато подготвям юнака, слушайте Дани внимателно. Тя ще ви каже какво ви предстои и гледайте да позапомните повечко.

   - И така! Кой го е страх от високо?- едното момиче вдигна ръка- Ето това е смелост, само ти си призна- момците се засмяха- Значи ще сложим теб първа, за да може, ако погледнеш надолу, да виждаш симпатягата зад мен- тя се усмихна- Ще влизате по двама- по един за мен и за него. Какво ви очаква? Започваме с двайсет метра отвесна скала, по която ще се катерите. После идва металното въже, за което ще се държите. Някъде там ще видите сливането на двете пещери, носещи едно име- това, за което сте дошли- идвате за една, получавате две! Следва препятствието за страхливите от теснини, ако има такива. Има такава, през която се пропълзява, за да дойде времето, в което ще светнете челниците на каските, ако разбира се те не ви „светнат“ първи- тук вече всички се разсмяха- за да завършите със спускане, над четиридесет метра в една огромна и много красива зала, от където накрая ще излезете на пътечката за „Дяволското гърло“. Сами вече се досещате, че пещерата не е осветена с изключение на естествения си изход. Ако има отказали се, сега е времето!?- едното момиче се дръпна встрани.

   - Сигурна ли си? Все пак спомен за цял живот.

   - Не, не... Не е за мен, отказвам се!

   - Добре, ти си знаеш! А ти, младежо- нещо се колебаеш виждам?

   - Амии... ще се събера ли?- беше по-пълничък. Дани отиде при него и му прошепна в ухото:

   - Ще те боднем с иличката и ще минеш, няма страшно- тупна го по коремчето и му намигна.

   - Малкият е готов!- обади се Слави- Да идва следващия!- и така четворката беше готова за приключения.  Слави дръпна Дани леко встрани.

   - Сега да не тръгнеш да ми дириш тревички заради ония мухльо?

   - Слави, той не е мухльо! Радо ми е приятел от университета!

   - Не ми харесва как те гледа, много е смотан! А и не съм сигурен тревичките дали не са само предтекст.

   - Ей, спри се!

   - Добре!- и тръгна да се отдалечава- А как ми се иска да го фрасна!

   - Чух теее!

   - Нищо не съм казаал!

   - Слави, тръгвай с дамата! Юнаците днес са само за мен!

   - Малък, завиждам ти честно!

   - Напред, Славии! Ще се видим в голямата зала.

   Приключението се хареса на четворката смелчаци. Разбраха, че в тази пещера някога е имало и пещерняци, което и не беше голяма изненада, но все пак. Адреналинът доста се качи, но всички бяха доволни- възхитени и от пещерата, но най-вече от себе си. Голямата зала ги впечатли след дългото спускане. Кристално-каменните парчета ги очароваха. В тъмното приличаха на диаманти.. Макар и залата да беше естествено осветена от изхода си, все пак минаваше седем и четвърт и си личеше. Изпратиха групата по живо, по здраво. Слави дръпна Дани за колана.

   - Красавице, кога ще влезем в пещерата само двамата?

   - Гледката отдолу ще ти хареса, а?

   - Стига деее, сериозно!

   -Добре, извинявай! Другата седмица иии малко отгоре, на пълнолуние, когато приключиш? Ще бъде романтично и мнооого красиво!- тя го щипна по корема- здрав и оформен. Прокара пръстите си нагоре чак до рошавата му коса, той потръпна. Не издържа и устните му направо залепнаха за нейните. Тя не се дръпна. Отвърна му.

   - Ще чакам! – отвърна доволен той- Сега вече ще чакам!

   - Сега?

   - Откраднах си целувка и ми я подариха обратно! До пълнолуние!- и тръгна.

   - Ей, няма ли да ме закараш?- извика тя.

   - Времето е хубаво, наслади му се!- отвърна той, свиркайки си.

   Дани беше щастлива и за пореден път изненадана. Слави я караше да се чувства така всеки път и въпреки, че знаеше, никога не беше подготвена за негова реакция. Начинът по който говореше дори с нея беше различен всеки път. Все едно това бяха двама или няколко души... Тръгна усмихната по пътя обратно.

Когато беше ясно, се връщаше през гората. Пътят беше с естествен наклон надолу и беше по-лесно. Не минаха и десет минути и къщата, където живееше тя, започна да се вижда. Имаше странно усещане в себе си и не можеше да определи какво точно. Но и емоциите от днешния ден не бяха никак малко... Отключи вратата.

   - Даника, ти ли си?

   - Аз съм, татко!

   - ‘Айде, че пръжките изстинаха!

   - Сега вече озверях от глад- целуна го по челото- Минавам през банята и ги мятам!

   - Ммм... Миришеш на мъжки парфюм?!- тя даде назад една крачка.

   - Ха, ами възможжжно е?- и се обърна. Миро поклати глава с усмивка.

   - Отивай, отивай! Само внимавай!

   - С мивката ли?

   - Дани, не насилвай късмета си!- тя се стрелна към него, но той я запря- След като се измиеш... тогава!

   - Добре, добре!- смееше се тя.

   Седнаха на масата. Наистина беше много гладна, но се стараеше да не се налапва.

   - Знаеш ли, татко- днес едно момченце и майка му ме очароваха. Той с любопитството си- искрено и истинско, а тя с изключителната си богата култура и поведение.

   - И такива хора все още се срещат...

   - Очите ѝ бяха тъжни обаче, ама не посмях да попитам.

   - И по-добре. Но май си откраднала сърцето на младежа?

   - На Митето ли?

   - Митето ли е, Слави ли е- ти ще кажеш!?

   - Таткооо! Я ми налей малко вино!

   - Какво да бъде?

   - Истинско.

   - Също толкова истински да бъде и той за теб!- и чукна чашата ѝ- Човек без кусури няма, така както и вино без утайка- само не трябва да се превръща в мътилка... Само чиста истина- кърваво-червена може да е, но прозрачна да е.

   - Отнесе се май?

   - Не, дъще, грижа ме е за тебе. Един ден ще останеш сама. Отваряй си очите и внимавай много!

   -Още ли говорим за Слави, татко?- беше се загледал в пламъците на камината- Таткоооо... Мирославеее?

   - Даника- погледна я право в очите, а погледът беше доста сериозен- Виниш ли майка си?

   - Какво?- остана като тресната.

   - Обвиняваш ли я, че я няма?

   - Не съм сигурна, че те разбирам.

   - С годините в съзнанието ти вероятно се е загнездила идеята, че тя те изоставила- и теб и мен, нали?

   - А мога ли да мисля друго? Какво знам аз?

   - Тя не ни остави така, просто защото ѝ се искаше!- гласът му леко се разтрепери, пое си дълбоко въздух.

   - Какво ми казваш?

   - Вече си на двайсет и четири години и сега вече мога да ти кажа... Остави ни, защото трябваше. За да живее трябваше да си отиде и аз я помолих да го направи, защото наистина обичах много тази жена.

   - Не я ли потърси след толкова години?

   - Надявах се тя да го направи когато е възможно и ако е било. Въпреки това се поразрових, но може и да си е сменила името.

   - Ааа- ще ми кажеш ли защо?

   - В този ден се беше видяла с баба Нада...

   - О, моля те, нали не се е вързала на някои от нейните „провидения“. Само оглупелите в селото и околията вярват на предсказанията ѝ, а за туристите е просто атракция!- каза почти на един дъх Дани.

   - Не и ако беше наистина само едно „просто провидение“. Майка ти беше умна жена, Дани. Семейството си нямаше да остави заради това „нещо“ да го кажем, ала не беше само то.

   - Готов ли си да ми разкажеш?

   Почти цялата нощ прекараха пред камината. Дани избърса лицето си няколко пъти. Два пъти по толкова потрепери. Трудно ѝ беше да повярва на случилото се. От един момент нататък, не изпусна и за миг ръката на баща си...