„Джуджилейла няма да успее!“, реши Джъд, докато наблюдаваше как крачещият с гигантски крачки, покрит със сняг Сабазий и ситнещата след него вещица се скриват зад завоя. „Ще се появи на Церемонията, когато всичко вече е свършило и Звездец е мъртъв. Но нея това въобще не я касае. Тя си мисли, че Сабазий отива при джуджетата. Аз съм този, който трябва да побърза!“

  Той понечи да тръгне към пролома, но двамата отново се показаха иззад завоя и продължиха надолу по пътеката. А тя беше препречена от плосък камък с форма на гигантско фризби, явно откъртил се от скалите при излизането на великана от платото. Сабазий с лекота прескочи препятствието, а вещицата се спря като вкопана.

  „Не може да го заобиколи.“, помисли си Джъд. „Ще си стои тук до Второто пришествие. И нека!“

  Джуджилейла се помая малко, после неочаквано се хвана за ръба на скалата с дългите си, съсухрени ръце и се метна ловко отгоре, сякаш възсядаше кон. Пелерината ù се развя за миг, после послушно легна на кльощавите ù рамене. Качулката ù се смъкна и разкри чорлавите ù сиви коси. Тя припълзя до отсрещния ръб и бързо се изправи.

  „Какво смята да прави? Да не е решила да скочи? Ще си счупи дългия нос!“, помисли си развеселен Джъд.

  Джуджилейла разпери ръце, устата ù се кривеше и мърдаше, сякаш изричаше някакво заклинание. После тя подскочи тромаво над ръба и миг преди да се пльосне с цялата си тежест на земята, изчезна. Една ярка птичка с жълти гърди и корем, разсечени от черна ивица чак до под опашката, с черна глава, бели бузи и маслиненозелен гръб се изви над канарата, изцвърча пронизително и се стрелна над крачещия в далечината великан. Подмина го необезпокоявана и се изгуби в студения утринен въздух.

  „Значи тя е била!“, помисли си с изненада момчето. „Птицата, която ме подмами! Това не е същият синигер, който живее на Вълшебното дърво. Онзи беше с друго оперение. А аз съм в това положение заради Джуджилейла, заради нея ще умре и кучето ми!“

  Джъд се затича по пролома, като прескачаше ситни камъни и подаващите се от скалата жилави коренища. Когато стигна някъде по средата и вече виждаше изхода от тесния каньон, спря за миг да си поеме дъх.

  Внезапно шумолене привлече вниманието му. Идваше от скалата над главата му, по-точно – отнякъде встрани и горе. Той вдигна глава. Видя една почти незабележима цепнатина, обрасла цялата в бръшлян, която продължаваше под краката му, постепенно разширявайки се. Обзет от любопитство, той се промуши вътре и се озова в неголяма пещера, осветявана само от бледите лъчи, идващи от тесния отвор на тавана.

  Едно малко човече с голяма глава, дълга бяла брада, яркочервена островърха шапка, дълго зелено палто със златни копчета и прозрачни стъклени обувки, се подаде от прохода в срещуположния край на пещерата и започна да се оглежда уплашено. В ръцете си държеше плитка метална патера, цялата в знаци и орнаменти, от чийто ръб капеше мазна течност.

  – Кой е тук? – попита съществото и скри патерата зад гърба си. – Чувам те, разбра ли? Знам, че си тук! Усещам разреден с човешка кръв дъх на жерав! Как смееш?

  Педя човекът бързо смъкна палтото си, вдигна единия му ръкав и погледна през него като през тръба.

  – Аха, ето кой си бил, значи! – изписка той. – Малкият Господар на дъжда! Внукът на жерава. Знаех си! Отдалече вониш на святост. Какво правиш тук? Другаде трябва да си сега! Тичай, глупчо! Тичай! И кажи на големия жерав, че не го искаме! Да си тръгва веднага, иначе лошо му се пише. Ще му унищожим яйцето и няма да може повече да се възражда. В нито една Книга. Разбра ли?

  Съществото захвърли патерата и скочи право към Джъд с протегнати малки, мазни ръце, сякаш искаше да го сграбчи. Зад гърба му стената проблесна и за миг се очертаха някакви рисунки, прилични на йероглифи, но нищо повече не се видя, защото джуджето се метна напред и закри стената.

  Джъд се отклони в последния момент от протегнатите му ръце, изхвърча бързо от пещерата и хукна надолу по пролома. Погледна назад да види дали съществото не го преследва, но там нямаше никого.

  „Как ме видя?“,  запита се малчуганът, докато се спускаше към брега на езерото. „Палтото му да не е вълшебно? И кой беше? Приличаше на джудже. Джудже, отмъкнало патерата от светилището на Сабазий. И мразещо до смърт дядо. Но защо?“

  Когато стигна южния, обрасъл с къпинови храсти бряг, бялата мъгла вече се беше концентрирала в облак и се движеше към трибунката с официалните гости. Джъд видя майка си и баща си, дядо си, баба си, сестра си и Джуджилейла до тях. В езерото се мяркаше глава, прилична заешка – с издължена муцуна, дълги сиви уши и светещи жълти очи. Люспестата бяла опашка пореше водата, а чевръстите кучешки лапи работеха усилено. Но Звездец, макар и ранен, имаше преднина и успя да стигне до брега. Там със сетни сили се примъкна далече от водата и се просна омаломощен до един камък. Около него на земята се образува локвичка кръв.

  Коленичилият сред къпиновите храсти Сабазий, вече потушил огъня в дланта си, захвърли димящото парче кехлибар обратно в езерото и започна бавно да се изправя.

  Джъд се втурна към Звездец, взе го на ръце и се затича по брега към събраното множество. Сабазий видя полумъртвото куче, което като по чудо се носеше на около метър над земята и недоумението му се смени с ярост. Той протегна огромната си длан и сграбчи плуващото във въздуха животно, заедно с невидимия Джъд.

  – Покажи се или ще те смачкам заедно с кучето, гнидо! – изръмжа божеството и черното му лице се покри с едри капки пот, които бързо замръзваха, без да успеят да стигнат до брадата му. Над главата му снегът се усили.

  Джъд бързо смъкна гривната си и каза умолително:

  – Не убивай Звездец, моля те! Знам къде е стрелата на Перун. Тя може да го излекува. После, ако искаш, я задръж за себе си. Ще станеш по-силен от царя. Ще можеш ти да диктуваш всички правила. Моля те!

  – Къде е? – попита гръмко Сабазий, а няколко висулки се откъснаха от слепоочията му и се разбиха с трясък в краката му.

  – Ще ти кажа, но трябва да ми обещаеш, че ще излекуваш Звездец. Обещай ми! Иначе няма да чуеш нищо от мен, ако щеш ме убий!

  – Добре, дребен! – изръмжа великанът и пусна внимателно момчето и кучето на земята.

  – Тя е заровена на брега, ей там! Трябва да излееш отгоре водата от кратера и ще излезе!

  Великанът откачи кратера от колана си и изсипа съдържанието му на мястото, което му посочи Джъд и скоро от къпиновите храсти се показа върхът на каменната стрела на Перун. 

  – Бързо! – викна Джъд. – Вземи я! Ако излезе цялата, ще излети нагоре и Перун ще те направи на парчета!

  Той видя, че множеството на брега се раздвижи. Облакът пара се раздели на две и едната част тръгна към южния бряг. Джуджилейла вдигна ръце и нещо говореше. Вторият облак се поколеба, но продължи да се движи към брега, където стояха момчето и великанът.

  Сабазий хвана стрелата и с все сила я дръпна. Тя се изтръгна от земята и заигра в гигантските му ръце.

  – Докосни с нея кучето, моля те! После прави, каквото искаш!

  – Добре, дребен, но да знаеш, длъжник си ми! Ти и проклетото ти псе!

  Щом стрелата докосна раната на Звездец, тя мигом се затвори, кучето скочи на крака, залая бясно и се хвърли към великана. Опита се да го захапе за крака, но зъбите му само се плъзнаха по твърдата повърхност и то хлопна челюсти уплашено.

  – Ах, ти, неблагодарнико! – разяри се Белият кукер и замахна със стрелата.

  – Не! – извика Джъд и се вкопчи в краката на чудовището. – Той само ме пази. Ти ми обеща!

  Сабазий сложи ръка над заснеженото си чело и видя, че към тях лети Сивин, набирайки скорост.

  – Време е да се омитам, скоро тук ще стане напечено. Събрано е цялото кралско воинство, барабар с няколко богове и ангели. Виждам, че и дядо ти се размърда. А с него не искам да си имам работа. Не сега.

  – Ами хубаво! – каза хрисимо Джъд. – Беше ми приятно, обаче идват за мен. Може би някога ще се видим пак, при други обстоятелства…

  Той подсвирна на Звездец и понечи да хукне към летящия страж, но великанът го хвана през кръста и бързо го пусна в джоба си.

  – Ти идваш с мен! Да не мислиш, че ще те оставя просто така да си тръгнеш и ще изпусна залога си? Джуджилейла ще ме убие!

  После къпинчовецът се обърна и на свой ред хукна – в противоположна посока. Звездец залая и се втурна след него.

  Когато Сивин кацна на брега, там вече нямаше никого. Само в далечината се виждаше отдалечаваща се с изненадваща скорост заснежена планина – това беше Сабазий, тичащ с все сила към Клисура и Селото на джуджетата.

  „Добре, Звездец е жив, сега трябва да измисля как да измъкна стрелата от Сабазий и как да  избягам и аз. Няма да е лесно, но все ще ми хрумне нещо.“, размишляваше Джъд докато приближаваха червенеещите се покриви на Селото.

  Гостилницата на джуджетата се намираше в подножието на Зли рид, близо до пътя към Далечно село в началото на Равнината. Състоеше се от основна сграда за джуджета и хора – страноприемницата “Печен вол за Гъливер и лилипути“ – ниска, едноетажна постройка с китна градина и стопански двор. На около стотина метра от нея, от другата страна на пътя, имаше обширно, незастроено и незалесено пространство, наречено „Великанската трапеза“. Представляваше огромна дървена конструкция с правоъгълна форма, висока колкото триетажна сграда и приличаща на плосък дървен навес с четири високи около 50 метра подпори. Беше дълга към 150 метра и широка около 80. Край нея имаше по-малки квадратни съоръжения, приблизително на половината от височината на големия навес – 12 на брой. Отстрани на голямото съоръжение беше подпряна подвижна метална стълба на колелца, по която сновяха нагоре-надолу малки човечета в спретнати бели престилки, с готварски шапки на главите. От другата страна пък имаше висока платформа, нещо като открит асансьор. Последният печен на открито вол от градинката беше напуснал въртящите се шишове и натоварен на платформата, бавно се издигаше нагоре към върха на навеса. А той не беше нищо друго, освен масата на Сабазий и братята му, както и столовете им, издигнати с много труд и дръзновение от малките обитатели на Селото. Те бяха съоръжили и подвижен кран със система от макари в случай, че асансьорът се развалеше. През по-голямата част от времето тази внушителна маса беше неизползваема и служеше за склад на чевръстите малки търговци, но веднъж на 100 години всички джуджешки принадлежности под и върху нея и столовете се струпваха настрани в един овраг, а самата тя се покриваше с бяло платнище, тъкано в продължение на няколко месеца от дванайсет вълшебни тъкачки от Селото. Отгоре с магия се нареждаха гигантските прибори на великаните и чудодейният месал на масата се отрупваше с всевъзможни лакомства, приготвени предварително. Джуджетата бяха на принципа, че лесната магия винаги излиза скъпа и прибягваха до нея само в краен случай. В замяна на гощавката няколко от къпинчовците оставаха в страноприемницата цял ден и вършеха по някоя и друга работа, за която се изискваше голяма физическа сила. Великаните никога не обядваха и не вечеряха всички наведнъж, част от тях оставаха на платото, за да пазят Дървото. Загрей обикновено идваше пръв и пръв си тръгваше, но сега беше закъснял. Всичките му братя вече бяха пирували и на великанската трапеза цареше организиран хаос.

 Сабазий тежко се настани на стола начело на масата, откопча кратера от колана си и даде знак на джуджетата, които щъкаха като мравки около масата. Едно от тях – с мегафон в едната ръка и дистанционно в другата, извика нещо, насочи дистанционното към покрива на една от постройките. Оттам излетяха четири дрона, а под тях се клатушкаше огромно буре, пълно с пенлива червена течност. Бурето стигна до масата, великанът се протегна, откачи го и напълни кратера си с него.

  Течността беше гъста и ароматна и Джъд сбърчи нос и кихна. Струваше му се, че може да се опие, само като вдъхва острата, тръпчива миризма на напитката.

  – Сладко библинско вино от Южна Мадара¹ – поясни великанът. – Водата вече излях, а не обичам да си разреждам питието с друга, освен с тази от Извора. Затова мъкна кратера дотук чак от платото. Пък и техните мизерни ойнохое² и киликси³ не са ми достатъчни и за една глътка. Ще се наложи този път да го пия неразредено. Но трябва да понамаля количеството, ако не искам да ме боли глава до утре на обяд. Джуджетата слагат и омайни блики, но днес съм го поръчал чисто. Ти сега се скрий и да не си гъкнал! Никой не трябва да разбере, че си с мен.

  – Къде са братята ми, Горуне? – провикна се Сабазий към джуджето с мегафона.

  – Тръгнаха си, господарю! – отговори дребосъкът. – Казаха, че са изгубили нещо и ти ще се разсърдиш като се прибереш. Питаха за теб. Казах им, че днес не си идвал още. Всички те чакахме.

  – Няма да се разсърдя, Горуне! – каза благо Сабазий. – Намерих това, което са изгубили. И се сдобих и с нещо още по-ценно.

  Той погледна към Стрелата, която беше подпрял на масата.

  – Ако сте намерили прочутата Стрела на царя, той ще ви бъде много благодарен. Ще ви награди богато. Сигурно затова сте в добро настроение. Но защо…

  Джуджето смутено се запъна.

  – Не смятам да му връщам Стрелата – ухили се великанът. – Ако го направя, той ще стане по-силен от мен и ще наруши споразумението. Но ти май искаше да ме попиташ нещо. Не се стеснявай, кажи!

  – Исках да ви питам, господарю, защо днес сте в нощния си облик? Още не е настъпило пладне, а вие сте целият в сняг. Облаците се сгъстиха над Зли рид, вече се заражда виелица. Трябва ли да ви напомням, че над върха е процепът, замазан с катран. Ако към тъмнината там се прибави и студ, не се знае каква беда може да ни докара.

  – За какво говориш, Горуне. Как така Сабазий? – учуди се къпинчовецът.

  – Вещицата те омагьоса на тръгване. „Бялото да стане черно“, тинтири-минтири – прошепна Джъд. – Видях я с очите си. Ти сега си Белият клоун.

  – Не може да бъде, не би посмяла! – възкликна Сабазий. – Огледало! – провикна се той към суетящите се долу джуджета. – Донесете ми най-голямото огледало, което имате!

  Викът му сякаш разлюля върха. Облаците се струпаха около процепа и заваля едър сняг на парцали. Джуджетата се разбягаха.

  Горун закачи едно голямо стенно огледало на крана и когато куката му опря ръба на масата, Сабазий го грабна и погледна лицето си в него. Видя само част от обраслата си с борове и лески черна буза, но и това беше достатъчно. В този миг един последен слънчев лъч, пробил облаците, се отрази в огледалото, откъсна се от златистата му повърхност и освети дясната половина на лицето на Сабазий. В покритото му с лед каменно око заигра малко слънчево зайче.

  – Мамо! – прошепна великанът и проплака. – Те ми взеха играчките! Всичките! Искат да ме натрошат на парчета.

  Лицето му странно се сгърчи и започна постепенно да изсветлява. След няколко мъчителни минути Белият клоун беше изчезнал, а облаците над рида започнаха да се разсейват. До масата вече стоеше Загрей, а от окото му и от топящите се висулки по бузите му капеха капки, които постепенно се превръщаха във вади и скоро струи като водопад започнаха да се стичат по лицето му. Плисналата вода събори каната и волските шишчета заплуваха към ръба на масата.

  – Месо? – изрева великанът. – Кой е посмял да сложи месо на трапезата ми? Не знаете ли, че съм вегетарианец? Къде са нимфите? Къде са слугите ми?

  – Господарю, уважаемите госпожи Аглая, Ефросина и Талия са от векове в Крит. Слугите ви орфици също ги няма. Всички вегетарианци изчезнаха, след като вие станахте месоядец.

  – Но аз не съм… – Загрей потри чело и отлепи една неразтопила се висулка. Погледна масата, отрупана богато с ястия от птиче, говеждо и свинско месо. Миризмата от волските скари все още се стелеше във въздуха.

  – Всички… всички ли ядем месо? – преглътна той мъчително.

  – Всичките 12 братя, господарю. Руя не можа да го понесе и си тръгна. Нямате вести от нея вече няколко столетия.

  –  И откога сме месоядци?

  – Откакто сключихте споразумението. Предполагахме, че е част от охранителната магия, но не бяхме сигурни. Явно огледалото я развали. Нима оттогава не сте се оглеждали в огледало, господине? Нито веднъж?

  – Огледалото ми изчезна. Заедно с детските ми играчки. Бяха седем⁴ – пиниева шишарка, зарче от агнешка кост астрагал⁵, пумпал кълбо, златна ябълка, валмо черна вълна, ромбовидна сребърна плочка⁶ и огледалото. Мама ми ги даде, преди да пренесе енергиите ни в каменните тела. Пазих ги като реликви. Но после изчезнаха. Не съм имал необходимост да се оглеждам в огледало. През повечето време от живота си съм камък. Не ми пука как изглеждам. Горун, трябва да тръгвам! Благодаря ви за грижата, но не смятам да ям тук. Мисля, че се досещам на кого дължа трансформацията си от вегетарианец в месояд. Трябва да си поговоря с тази личност. Много сериозно!

  Загрей остави Джъд в светилището, прибра му разковничето и излезе да търси Джуджилейла. Нямаше го в продължение на няколко часа. Накрая се прибра малко преди залез слънце – уморен и ядосан.

  – Джуджилейла е направила големи поразии – съобщи след малко гласът му от статуята в нишата. – Търсих я навсякъде, но никъде я няма. Обаче имам лоша новина. Облакът на Езерото я е избрал за наследница на Перун. Майка ти не е била съгласна. Видяла те е на брега и настоявала резултатите от селекцията да се признаят за недействителни и церемонията да се повтори, след като се върнеш. Повечето от Болярския съвет я подкрепили. Джуджилейла се ядосала и превърнала всички в камъни. Стоят си там, на брега на езерото, и никой не може да ги размагьоса. Сега Джуджилейла е нашата царица.

  – Точно така, глупако! – чу се скърцащият глас на старицата и тя се появи – първо  като сянка на стената, а после – от плът и кръв.

  Но как се беше преобразила – не можеш я позна! Наметнала се със скъпа кадифена мантия, извезана с бисери, чорлавата ù преди коса – сплетена на две плитки, увити около главата ù и захванати със златна диадема, украсена със скъпоценни камъни. От обръча се спуска бял воал, със закрепени на него дълги перлени наушници. Червената ù копринена рокля на златни ромбове направо сияе, ръкавите ù – обшити със сърма и украсени със сини маргаритки. Яката, маншетите и полите – обточени с черна кожа и изпод тях се подават остри затворени червени обувки на висок ток. Красота!

  „Колко прилича на Илинда!“, мярна се в съзнанието на Джъд и остра болка прониза цялото му същество. Сякаш именно в този момент момчето почувства особено осезателно кръвната си връзка с тази възрастна, с изровено от белези лице жена, която беше негов смъртен враг.

  – И аз мога да царувам като сестра ти, нали, дребен? – изкиска се Джуджилейла с обичайния си грачещ глас и мигом разпръсна магията. – Разбрах, че Сабазий по някакъв начин е успял да развали проклятието и ме е търсил под дърво и камък. Ами, ето ме! Обаче това въобще няма да ти е от полза, куха канара такава, защото след две, три, една…

  Очите на статуята се затвориха. Слънцето беше залязло и великанът щеше да може да проговори чак на другия ден, а да се движи отново – след цели 100 години!

  – Секунда ще… Заспа! – завърши тържествуващо вещицата и щракна с пръст. – Утре вече ще бъде безопасен. Сега си останахме само ние двамката с теб, скъпо братче! Но това няма да е задълго, не няма! Аз съм вече царица и ти не ми трябваш, хич не си ми нужен, да знаеш! Стига ми, дето отидох в огъня вместо тебе, тъй че сега ще си царувам на твоето място, така е справедливо, да! Ония там, на езерото, бяха непоносимо много и направо ги вцепених с магия, но защо да се хабя за теб, а? Защо, като мога просто…

  „Братче?“, помисли си като в просъница Джъд. „За какво говори тая луда старица?“

 После, прозрял намерението ù, се метна бързо встрани, но закъсня за един миг. Джуджилейла се пресегна светкавично, сграбчи кухненския нож, който сутринта беше хвърлила небрежно на масата, и замахна към Джъд.

  „Трябваше да разтребя, след като се прибрах! Дано поне Звездец е успял да избяга!“, си каза с тъга момчето и това беше последната му мисъл. После светлината за него угасна.

                                                                                                         /Следва/

1. Библинско вино – прочуто в древността вино, което се правело в Южна Тракия. За него споменава Хезоид в поемата си „Дела и дни“. 

2. Ойнохое – антична каничка за вино

3. Киликс – чаша за пиене на вино с две хоризонтални дръжки и столче

4. Седемте играчки на Сабазий-Загрей – Според орфическата традиция – след като се родил Дионис – Загрей, от връзката на Зевс с Персефона, ревнивата Хера използвала едно отсъствието на Зевс и решила да убие детето. Тя отстранила стражите с подаръци и освободила титаните от Тартара. Те подмамили малкия Дионис със седемте играчки и го разкъсали на седем части. Сложили ги във врящ котел и започнали да ги ядат полусварени. В това време се завърнал Зевс. Той изгорил титаните с мълнии и от пепелта им се образували първите хора. Затова човек има греховни черти, наследени от титаните, но и добри, тъй като титаните били вкусили от плътта на Дионис. Бог Аполон събрал разсечените 7 части и ги отнесъл при богинята Деметра. Тя ги слепила и възродила Дионис – Загрей за нов живот. Източник: Уикипедия

5. Астрагал – 1. Ашик /тур./ – костица от глезена на агне или козле, наподобяваща зар. Традиционно използвана в детски игри за сръчност. Победителят печелел ашиците на победените. Във Варненския енеолитен некропол археолозите откриват единствения по рода си модел на ашик, изработен от злато. Предметът, разглеждан от учените като пример за „царски жребий“, посредством който играчът-късметлия бил определян за избраник на боговете независимо от личните му качества, е причисляван към групата на останалите царски инсигнии. 2. Билка – сграбиче, орлови нокти. Източник: Уикипедия

6. Ромбът е знак на тракийската Богиня-майка.