Както когато спиш и за момент, съвсем несъзнателен, нещо те събужда. И после заспиваш отново, веднага. Без никога да помниш, че си бил буден, че очите ти са били отворени, че си излязъл отнякъде за миг и също толкова бързо си влязъл обратно. В съня си, ако си сънувал.
Както когато чуеш звук от типично недвижими предмети, без никой да ги докосва. Седиш си на стола в кухнята и четеш някоя книга с черно-златни корици и жълти страници, когато изведнъж, за част от секундата, чуваш как две тенджери (типично неподвижни и старателно подредени по големина в левия горен шкаф) издрънчават. И ти си прелистваш нова жълта страница, без никога да се замислиш, че за една милисекунда може би не си бил съвсем сам в онази кухня. Звукът забравяш по-бързо, отколкото си го чул, и плюнчиш пръст за следващата страница.
Както когато си сигурен за нещо, ама съвсем сигурен. Виждал си го някъде. Чел си за него и си убеден в себе си, напълно. И го виждаш след малкo, съвсем друго, грешно, различно. И му вярваш. Не се замисляш, че синьото, което помниш, с времето може да е станало зелено. Че датата в учебника по история някога прочел си правилно, точно както я помниш сега, но тя се е изменила, преобърнала, изтрила. Внушава ти, че грешиш, кара те да я запомниш наново... А няма смисъл! Няма смисъл! Утре тя ще е различна.
Както когато имаш нужда от нечия тайна, но знаеш, че нямаш право на ключа от тази кутия. Както когато режеш лимон и тънка струйка сок те ощипе по окото. Както когато караш кола и в огледалото за обратно виждане виждаш пътя напред.
Така аз се събуждам сутрин.