Топло мартенско утро. Отварям полуспящите си очи. Светлината е превзела част от стаята ми и упорито се опитва да си проправи път към мен. Уви! Не успява да ме докосне, аз не я допускам. Не искам да се събуждам и силно стискам клепачи. Огромен и студен мрак е сковал ума и душата ми. Най-тъжното е, че точно днес аз трябва да сияя, да надгрея слънцето. Днес е моят така паметен осемнадесети рожден ден.
Какво толкова ли? Разни мисли нахлуват в главата ми, борейки се коя да надделее. Блокирам ги. Не искам да мисля. Толкова съм малка, а днес ще ме приемат в семейството на зрелите. Ужасена съм. Защо пораснах?! Ето, че тази мисъл успява да победи останалите. Успява, но отговор за нея нямам. Отварям чекмеджето със спомени, връщайки се в моето детство. Нервно ги прелиствам, докосвам с тях лицето си. Усещам ги. Всичко е толкова истинско, скорошно, вчерашно. Ето - това е болката от ожулените ми колене, защо ли ми се струва толкова сладка сега? Може би мисля за болките, които ще ми причини бъдещето. ...