Топло мартенско утро. Отварям полуспящите си очи. Светлината е превзела част от стаята ми и упорито се опитва да си проправи път към мен. Уви! Не успява да ме докосне, аз не я допускам. Не искам да се събуждам и силно стискам клепачи. Огромен и студен мрак е сковал ума и душата ми. Най-тъжното е, че точно днес аз трябва да сияя, да надгрея слънцето. Днес е моят така паметен осемнадесети рожден ден.
Какво толкова ли? Разни мисли нахлуват в главата ми, борейки се коя да надделее. Блокирам ги. Не искам да мисля. Толкова съм малка, а днес ще ме приемат в семейството на зрелите. Ужасена съм. Защо пораснах?! Ето, че тази мисъл успява да победи останалите. Успява, но отговор за нея нямам. Отварям чекмеджето със спомени, връщайки се в моето детство. Нервно ги прелиствам, докосвам с тях лицето си. Усещам ги. Всичко е толкова истинско, скорошно, вчерашно. Ето - това е болката от ожулените ми колене, защо ли ми се струва толкова сладка сега? Може би мисля за болките, които ще ми причини бъдещето. Стига! Но ето пак - мирис на лято, мирис на село, колко е тихо, спокойно... и безгрижно... Ухае на детство. Но защо ли сега го усещам? Нали вече съм голяма?
Трябва да отворя очи, не мога вечно да се крия в спомените. Трябва да оставя зад гърба си най-незабравимото усещане - прошката. Тя идва къде заслужено, къде не и опрощава детските неосъзнати грешки. А от сега нататък ще бъде обвинение, защото енергията на красивото ми детство се изплъзва от пръстите ми, изтичайки спокойно и равномерно, като песъчинки от пясъчен часовник. Ще мога ли да го обърна пак? Поне за ден?
- Не! "Шеги от тук нататък няма" - повтаря майка ми седмици наред, подготвяйки ме за бремето, което е задължително да поема върху крехките си плещи. Питам се, задължена ли съм наистина? А ако реша да остана завинаги дете, ако продължа да усещам около себе си този сладък мирис?
И след секунди, разбирайки налудничавата си мисъл, отрязвам лъча светлина, на който изкуствено съм проправила път.
Целият този страх, тази несигурност и болка, скрити у мен, са породени от факта, че познавам себе си и отчасти света около мен. Моите очи не се затварят пред вида на трудния живот - бич, наказващ зрелите, понякога дори и децата. Той не подминава богатите, хората с власт, не щади и най-праведните. "Грабне ли те животът, не те пуска" - казват препатилите възрастни. Те са усетили болката от този бич и по тях личат страшните му белези. Но защо казвам "те" - възрастните? Забравих - нали и аз съм вече от тях и тепърва трябва да подготвям в себе си място за белези, жестоки, силни, ала неизбежни.
Моля се да намеря успешната формула и вместо да му се дам на този живот, вместо да му позволя да ме грабне, аз да сграбча юздите му и да го усмиря. Моля се да не ме плашат препятствията, а да ме правят по-силна. Бедността, самотата, безсилието, злонамереността са съвсем малка част от лицата на живота, с които не желая да се срещам, но това е невъзможно. Примирявам се, надявайки се срещата ни да бъде поучителна.
Постоянно се замислям за бъдещето. То стои пред мен. Чака ме, за да го оползотворя, да го направя значимо. Но само мислите дела не правят, а все пак те са разковничето към просперитета.
Сега единствено ми остава да загърбя тази плеяда от разсъждения и да започна деня си. Току виж някой заблудил се лъч ме докосне и поне за миг ме отдалечи от въпроса - "А сега накъде?. Може би отговорът не е толкова труден и се крие някъде в мен. Може би, за да го открия, трябва да вървя напред и само напред.
Може би...
© Цуци Todos los derechos reservados