- А ти защо не спиш? - зададе своя въпрос странникът, който идваше от много далече явно. "Сигурно е скитник" - помисли си Джесика като го видя, направи си този извод заради дългата мръсна коса, неизбръснатото грубо лице и изхабените от носене дрипи, които той считаше за дрехи. Той я видя седнала сама на пейката в парка, сгушила се между краката си, с ръка, отпусната свободно надолу, която държи изгасваща цигара и отворена раница до нея, от която се показваше плик. "Сигурно е писмо" - помисли си старецът като го видя.

- Защото има достатъчно, които спят през целия си живот и вечно чакат живото си изпълнение. - ясно му отговори момичето.

Джесика се усмихна, тя знаеше точно за какво говори и какъв смисъл влага в изречените думи. В началото помисли стареца за някой скитник (какъвто се и оказа в последствие)  за някой от онези психически нестабилни хора, които бродят нощем по парковете и тъмните улички, очаквайки поредната си жертва. В бързината да изкара спреят за очи, който получи от баща си за самоотбрана преди две седмици от раницата си тя едва не разсипа цялото и съдържание на земята. Сега се показваше само един лист хартия. Мъжът посегна към листа, но момичето бе с една идея пред него и го изпревари.

- Какво си мислиш, че правиш? - със съвсем спокоен тон попита Джесика.

Сега тя знаеше, че той няма да и причини никакво зло, видя го в очите му. Дори под прикритието на нощта се виждаше тяхната доброта и изразителна яркост на сивите нюанси на тези очи.

- Искам да го прочета. - заяви странникът, забелязал, че това не е писмо, а някакъв лист, върху който момичето рисуваше и пишеше.

- И какво мислиш, че ще разбереш като го прочетеш? - попита Джесика.

- Теб. - просто и отвърна той.

- Ти си странен! Как се казваш?

- Кристофър, но можеш да ме наричаш просто Крис. - съобщи и мъжът като се усмихна под мустак. Ще ми позволиш ли да го прочета?

- Не. Още не.

- А кога?

- Като разбера що за човек си - заяви момичето без капка смут у себе си. - Но не мисля, че ще е тази вечер. Сега искам да съм сама.

- Уважавам мнението ти, но тъй като си на моята пейка, ще се наложи да си побъбрим още малко, освен, ако не решиш да се преместиш.

- Тази пейка не е твоя.

- Моя е – настоя Крис.

- Добре тогава - тя си събра нещата в раницата и се премести на съседната пейка.

- Тази вечер не е обикновена - каза и мъжът като се втренчи в момичето. - Ела, нека ти разкажа една история, тя е от времето, когато нещата още имаха смисъл да се правят.

- Защо да го правя? - каза момичето, леко объркана от резкия развой на събитията.

- Защото искаш.

- Така е – тя се премести до него.

- Може ли цигара преди да започна?

- Да - тя му подаде пакет и той си взе една. Докато я палеше, съзнанието му полагаше неимоверни усилия, за да се съсредоточи върху всичко случващо се в момента.

- И така... това се случи преди много години, когато бях на твоята възраст - 15, може би и ме промени до неузнаваемост само за седмица. Точно така, тези седем дни никога няма да бъдат забравени от мене. Те, както и самото число седем, бяха и все още са съдбоносни за мене...

Горе, при хълмовете, на петия километър, както го наричаха хората в града се издигаше голяма къща в старовремски стил, толкова голяма и стара, че понякога се плашех, че живея в нея. Точно така, аз и по-големият ми брат живеехме там, заедно с леля Сю, която рядко се сещаше за нас, понеже беше доста заета жена. Родителите ми бяха на почивка някъде по света, а ние бяхме в тяхна тежест и затова те ни оставяха в тази огромна къща, почти насред нищото, прилична на мираж в пустинята, защото около нея нямаше нищо...


to be continued