Антон затвори папката със сценария и я тръшна в полунатрошеното бюро на кабинета си. Той бе ядосан. Бе свил устни и челото му бе като плисирано. Когато го поотпусна, се отличиха дълбоки бръчки. Режисьорът сега не мислеше. Цял ден се опитваше да прочете този отвратителен сценарий, който привидно не харесваше. И в края на деня съвсем му писна. Жалката държавна режисьорска службица, на която бе назначен от три години, с всеки изминал ден се превръщаше във все по-голяма тежест за двадесет и девет годишния мъж. Макар млад, той бе изпитал несгодите на живота още от юноша. Баща му бе се споминал, когато Антон бе на петнадесет. Това остави в момчето дълбоки душевни рани, които бяха отворени и до днес. Беше твърдо решил да стане артист, да се вихри във велики спектакли, но съдбата го дари със счупено коляно, точно когато следваше. Антон взе висше, но стана режисьор. Режисьор на жалка държавна службица, с мизерна заплата. Нямаше и семейство. Всичко, което правеше, бе свързано с театъра. Той се усмихваше рядко. Живееше бедно и съществуването му бе монотонно.

Сега младият режисьор се отпусна в дървения стол. Замисли се. Трябваше да постави тази пиеса. А тя бе ужасна. Глупава, комична, фалшива. Бръкна в шкафчето на бюрото. Извади оттам измачкан бял лист и написа нещо. След това го сгъна на четири и го пъхна във вътрешния джоб на сакото. Тъкмо тогава старият руски часовник на стената отмери шест и половина. Краят на работния ден. Антон стана, облече стария си шлифер. Изгаси лампите и заключи кабинета си. Тръгна по малкото коридорче, в което се въргаляха инструменти, кабели, торби с цимент, останали от ремонт. В коридора едва мъждукаше стара крушка, просто висяща на прогнил кабел от тавана. И тези паяжини. Сякаш оплитаха пътя на младия мъж. Спускаха се като въжета и оформяха красива мрежа, с много възли и преплетки. Разкъртеното дюшеме кънтеше в празния бетонен коридор под стъпките му. Когато изкачи двадесет и първото стъпало, чу ръкопляскания. Тази вечер в театъра имаше постановка - Големанов. Прииска му се на Антон да даде последните си 5 лева за билет и да влезе и да гледа, но многобройната тълпа, шумните ръкопляскания го плашеха. Той не можеше да си представи, че ще седне до хората от света извън неговия. Мина покрай касите, още веднъж го секна мисълта за постановката, но се отказа. Касиерките, като видяха сухия младеж да минава покрай тях, като свраки се спогледаха и започнаха да шушнат поредната клюка по адрес на Антон. Той не забелязваше, а и не слушаше. За него бе важно сега единствено да се прибере и да поспи. Единственият пристан, който го отдалечаваше от сивотата и грозотата на ежедневието.

Антон излезе от фоайето на театъра и за няколко мига взе на бегом големите мраморни стъпала. До спирката имаше 15 минути и ако не искаше да изпусне последния автобус, трябваше да побърза. Но видимо не ускори крачка. Продължи да върви в същия спокоен тон, в който крачеше и в мазата на театъра. Вечерният въздух го опияни. Почуvства се спокоен. За миг забрави за нещастията си. Но бастунчето, с което той се подпираше, хлопна в една счупена плочка и сякаш развали магията на вечерта. Ясното до сега небе се покри със диамантена пелена от тънки облаци. И отрази сивия град. Антон вече бързаше. Той си спомни за спирката и продължи по обичайния маршрут. Цигарата, която бе запалил на излизане от театъра, вече бе привършила и той се доближи до един контейнер, за да пусне фаса вътре. До кофите се боричкаха няколко гладни псета, търсещи огризки. Лаят и ръмженето не смутиха Антон. С няколко движения на бастуна той ги изгони и успя да изхвърли отпадъка. В момента, в който той затваряше капака, чу сух, давещ се глас, досущ като неговия:

- Защо изпъди кученцата, младеж. И те са гладни! Искат си своето. - Беше скитник. Висок на ръст, леко прегърбен, носещ омазнена и протрита стара шуба, с кръпки. На главата имаше картонена шапка, с обелен надпис. В ръцете носеше шиш и торба с картони. Така изкарваше парици за хляб, за цигари, за алкохол. Тази вечер видимо не бе пил. От джоба му се показваха няколко сухи корички хляб. Той извади едната и я подхвърли на гладните псета. Те лакомо се нахвърлиха и се сбиха за парчето стар хляб. Антон остана безмълвен от случващото се. Той бе израснал с максимата - Не давай на кучето от своя хляб, то от своя няма да ти даде. И сега, когато гладният просяк даде това, което цял ден е чакал, да седне и да изяде на уличните кучета... Не, не! Антон не обичаше просяците и скитниците. Той жадно вярваше във труда и демокрацията и мислеше, че всичко се постига с честен труд и оптимизъм. За нещасти, неговият оптимизъм го бе довел до старешкото излъчване на лицето му и жалката заплата от честен труд. Скитникът продължи да рови в кофите за боклук. Антон осъзна, че е изпуснал автобуса и обърна посоката, за да се прибере пеш.

Когато влезе в апартамента, отново се замисли. За театъра, за пиесата, за представлението, което не посети, за скитника... Хапна набързо намазаната с лютеница филия черен хляб и седна в холчето. Пусна стария черно-бял Юност и се загледа в някакъв сериал. Но не го гледаше наистина. Погледът му блуждаеше. Взе папката със сценария и започна да чете. По лицето му отново се изписа гняв. Събра сили. Този път го изчете. Финала му се стори тъп и затова реши да го промени малко. Той взе молив от малкото салтарче под телевизора и записа случката с просяка, нагаждайки я към пиесата. Сега тя му се стори много по-хубава, динамична, замисляща. Антон премрежи поглед. Изми се и си легна. Заспа веднага. Нищо не можеше да го отдели от това блаженство. За него сънят бе домът, за който винаги е мечтал. Пъстрите и красиви мечти, изживяни макар и не реално. Когато спеше, винаги бе усмихнат. Сега бе различен. Като малко дете, радващо се на най-големия получен подарък. Не искаше да го даде на никой, да си остане само за него...

Сутринта в 6.00 Антон се събуди. Той стана, набързо изпи горчивото кафе и тръгна към спирката. Автобусът закъсня с 15 минути. Той едва не се препъна в изкъртеното стъпало и се качи. Няколко тинейджъра се изкискаха злобно, в знак на подигравка към куция режисьор. Той не обърна внимание. Автобусът бе препълнен. Всички се блъскаха, а кондукторката, озлобена и проклета жена, сръга в ребрата Антон, за да мине. Той я погледна смутено, а тя с орловия си нос го прикова с жестока физиономия. Той не плащаше билет, а пътуваше с карта, това още повече я подразни и когато мина за втори път оттам, отново сръга мъжа в ребрата. Антон изгуби контрол и зашлеви шамар на кондукторката. Тя остана втрещена. Не каза нищо, разбрала причината за ответния удар, и продължи с още по-голяма злоба, да събира стотинките на пенсионери и студенти. Антон се почувства малко по-добре. Когато слезе от автобуса на центъра, зърна отдалеч сградата на театъра. Нейният купол се извисяваше над останалите околни сгради и изглеждаше величествено. Хладният сутрешен въздух ободри Антон и той бързо закрачи към работа. Минаваше покрай всевъзможни витрини, магазини и заведения. Всяко току-що отварящо и събуждащо се за новия ден. Банкови чиновници и учители усърдно бързаха за работа. Улисани в своята професия, те подминаваха всичко, гледайки само ръчния си часовник и свеждайки глава към ускорената си крачка, за да не се препънат. Антон не бе като тях. Той не обичаше работата си. Бързаше, защото тя трябваше да се върши. И колкото по-бързо приключи, толкова по-добре.

Когато стигна до сградата на театъра, изкачи огромните стъпала, бутна тежката врата и се насочи към една от залите, където днес трябваше да се прави репетиция. Влезе вътре преди актьорите, подмени им сценариите с написания от него и седна на столчето си. Репетициите минаха добре. Антон се поуспокои. След обяд той отиде в кабинета си и реши да почете нещо. Точно когато бе отворил книгата, в стаята влетя директорът на театъра, заедно с автора на пиесата.

- Що за нахалство, г-н Трифонов - обърна се директорът към Антон. - Нямате ли капка срам... Освен че сте некадърен режисьор, си позволявате да поправяте пиеса на известен в литературните среди автор!... Чуйте ме, Трифонов! Събирайте си жалките нещица от този кабинет и се разкарайте - УВОЛНЕН СТЕ! Обещавам Ви, че работа вие няма да си намерите. Жалък служител...

Антон бе поразен. Това бе най-унизителното нещо в живота му. Сега вече нямаше нищо. Нито работа, нито живот, нито прехрана. Нещо го задуши в гърлото. Той стана, събра в скъсан кашон малкото вещи, които имаше, главно книги и папки, и си тръгна. Минавайки покрай касите, касиерките се изсмяха подигравателно:

- Ше поправя пиеси, а! Хахаххаха! Така ти се пада! Автор ще ми става... Жалък инвалид...!

Това нямаше как да не засегне Антон. Той едва сдържа сълзите и гнева си и напусна бързо сградата. Не мисли много, не тръгна дори към спирката, тръгна по завитите улички към апартамента си. Главата му пламтеше. Лицето му бе бледо и капчици пот се стичаха от челото му. Мислите препускаха диво и го отнасяха в омагьосан кръг. Антон полудяваше. Вървеше наизуст... Носейки тежкия кашон, едва не се преби в един камък по баира към неговия блок. Когато стигна пред входа, видя, че на пейките има няколко баби и реши да прикрие чувствата си - поне тук да не го говорят. Влезна, изкачи стълбите, отключи ръждивата ключалка на вратата и се сгромоляса на пода. От ярост... Сега бе подвластен на омразата. Отиде в килерчето и намери стария пистолет на баща си. Реши да убие директора на театъра - този, който му отне всичко. Изведнъж в главата му светна друга мисъл. Той загледа намазания с оръжейна смазка пистолет и го вдигна. Последна мисъл проблесна в съзнанието му - Съжалявам, свят...

Чу се изстрел! Той отекна по коридорите с обелена мазилка и се спусна във целия вход. Веднага повикаха линейка и полиция. Бе късно. Антон се бе свлякъл на пода и лежеше в локва кръв - бездиханен, безжизнен...

Единствено живата му майка и брат ù дойдоха. Те го погребаха скромно. След няколко дни скитникът и кученцата му се навъртаха край входа! Съвсем случайно той видя некролога на младия режисьор. Свали шапката си и рече:

-Ех, момче, момче... Ако знаех, че заради мен си поправил онази пиеса, дето получи наградата... Откъде знам ли, ако ме чуваш, аз съм скитник, намирам вестници! Горкият... Само да можех... Ако можех всеки ден да си връщам по един 25-ти кадър, щях да владея света. Щях да те върна, синко...

Просякът си сложи отново шапката и забута скърцащата количка с картони...