Антон затвори папката със сценария и я тръшна в полунатрошеното бюро на кабинета си. Той бе ядосан. Бе свил устни и челото му бе като плисирано. Когато го поотпусна, се отличиха дълбоки бръчки. Режисьорът сега не мислеше. Цял ден се опитваше да прочете този отвратителен сценарий, който привидно не харесваше. И в края на деня съвсем му писна. Жалката държавна режисьорска службица, на която бе назначен от три години, с всеки изминал ден се превръщаше във все по-голяма тежест за двадесет и девет годишния мъж. Макар млад, той бе изпитал несгодите на живота още от юноша. Баща му бе се споминал, когато Антон бе на петнадесет. Това остави в момчето дълбоки душевни рани, които бяха отворени и до днес. Беше твърдо решил да стане артист, да се вихри във велики спектакли, но съдбата го дари със счупено коляно, точно когато следваше. Антон взе висше, но стана режисьор. Режисьор на жалка държавна службица, с мизерна заплата. Нямаше и семейство. Всичко, което правеше, бе свързано с театъра. Той се у ...