Късният следобед беше приятен за пътуване, от радиото в колата тихо се носеше „Пролет” на Вивалди, а аз се чувствах щастлив, че се прибирам у дома.
Бяхме женени почти от десет години, а тя все така ми липсваше, дори когато се разделяхме за кратко. Този път беше за седмица и нямах търпение да се прибера и да я прегърна.
На влизане в града отдалеч видях нашето бистро – любимо място за нас и съучениците ни, а и по-късно, след като завършихме, пак обичахме да сядаме там. Отдавна не бях идвал насам, имах някакви бегли спомени, че преди време в този район започнаха масови строежи и всичко беше променено, но за мое учудване, заведението си стоеше сякаш непокътнато от времето.
Точно минавах с колата покрай него, когато нещо привлече вниманието ми, и страхотна тежест се стовари върху ми. Тир да беше ме блъснал, едва ли щях да почувствам такъв удар. И такава болка.
Те седяха на най-крайната маса вляво, същата, която ù беше любима, защото беше до малката цветна градина в края на терасата. Бяха един срещу друг, гледаха се и се усмихваха, после той каза нещо, тя се разсмя и постави ръката си върху неговата. Моят бивш най-добър приятел и моята настояща съпруга. А мислих, че откак се разделиха навремето, дори не са се виждали, аз бях напълно забравил за него.
Още от деца бяхме неразделни, заедно завършихме и училище. Влюбихме се в нея по едно и също време, само че тя избра него.
Години наред търсех в момичетата нейната сянка, и всичките ми приятелки имаха някаква, макар и далечна прилика с нея, но това все не ми беше достатъчно. Нещо все липсваше в тези връзки, и не ми беше трудно да се досетя какво – липсваше тя.
После аз започнах работа и лека-полека се откъснах от тях, защото се налагаше много да пътувам, понякога бях извън страната месеци наред. Чувахме се понякога, и веднъж ми съобщиха, че са се сгодили. Не се изненадах, това се очакваше, подхвърлих им, че непременно ще отложа всичките си ангажименти, за да присъствам на сватбата им. А после най-неочаквано се почувствах толкова потиснат и сломен, че излязох и пих до припадък. Дори не помнех кой и как ме е прибрал вкъщи, но когато се събудих сутринта, исках да съм мъртъв, чувствах се по-зле от всякога, защото никога не съм можел да нося на пиене.
Не разбирах защо тя продължава да ме вълнува по този начин след толкова години, при това дори без да се виждаме напоследък.
Очаквах покана за сватба, но вместо това една вечер дойде тя, и по очите ù разбрах, че се е случило нещо ужасно. Гласът ù трепереше, но не заплака, дори очите ù останаха сухи. Май беше изплакала всичките си сълзи.
Каза ми, че го заварила в кабинета с една от колежките му, разсъблечени.
 - Банално, нали – каза с горчива ирония – И ти ли би ми казал, че не е станало нищо кой знае какво?
Не казах нищо. Не можех, дойде ми като гръм от ясно небе.
 - Понеже той ми каза, че това не било нищо особено – просто моментна слабост. Тя му се предлагала толкова настойчиво, че той просто не могъл да откаже. Добре, аз съм жена, и да речем, разсъждавам по различен начин, но кажи ми ти, като мъж – и ти ли мислиш като него?
Този път дори не изчака да си отворя устата, не че щеше да ми е лесно, но явно въпросът беше риторичен, и продължи:
 - И не спира да ме уверява, че ме обича, какво ли не прави – само дето не спи пред къщи. Само че аз... аз не мога да го приема отново, разбираш ли? Когато ме причаква и ми говори, и дори виждам сълзи в очите му, гледам го и си мисля – това не е същия човек, когото обичах. Този дори не го познавам.
Тогава не мисля, че ù помогнах много, защото самият аз бях прекалено объркан, но по-късно тя ми каза, че все пак съм. Не толкова заради малкото думи, които успях да ù кажа, а заради начина, по който съм я гледал - заради болката, която видяла в очите ми. Заради усещането, че има сигурен човек до себе си.
Много по-късно след това ù признах, че винаги съм я обичал, защото повече не можех да го тая в себе си.
Оженихме се само два месеца след това, и макар в един момент на несигурност да имах съмнения, че не е влюбена в мен, а го прави само защото се чувства наранена, тя с времето успя да ме накара да повярвам, че наистина ме обича. И до този момент нито за миг не съм се съмнявал в това, защото го усещах, нямаше нужда дори да си го казваме, макар да го правехме постоянно.
А с него преустановихме всякакви връзки, дори не го споменавахме. Предполагах, че споменът за онази изневяра винаги ще я преследва и ще ù причинява болка, но тайно се надявах времето и любовта ми да излекуват тази рана. През всичките тези години дори не го бях срещал, предполагах, че и тя.
Но явно съм се заблуждавал. Виждах с очите си как стоят отсреща на масата в края на терасата, и държат ръцете си. И как така, мина ми през ума, как така през всичките тези години съм се самозалъгвал, че наистина ме обича? Бях така уверен в любовта ù към мен, че явно не съм искал да видя истината – че тя все още е влюбена в него, въпреки всичко.
Но когато и да беше започнало това между тях, щеше да бъде много по-честно, ако бяха дошли да ми го признаят открито, нямаше смисъл да си причиняваме това.
Отворих вратата и излязох от колата, трябваше да отида и да им кажа какво мисля. Исках да видя очите ù – как ще ме погледне... Точно преди да пресека платното, мина огромен камион, и когато отново погледнах отсреща и тръгнах към тротоара, останах изумен. Всичко беше изчезнало като с магическа пръчка. Нямаше маси, нямаше никакво заведение, даже мястото беше разчистено, оградено и подготвено за строеж. Няколко мъже седяха на обърнати касетки и пушеха.
Приближих, все още не на себе си от изненада. За бога, та аз дори бях забелязал, че е с роклята, която ù купих за рождения ден миналия месец.
 - Търсите ли нещо? – попита ме единият от мъжете.
 - Ами... тук имаше заведение... аз...
 - А, заведението го няма от години! – махна с ръка мъжът – Ако ви трябва наистина добра кръчма, ей там зад ъгъла е барът на зет ми, много добре е зареден!
Тръгнах си объркан, а в колата, докато шофирах, изведнъж изпитах страхотно облекчение. Какво значение имаше това видение, след като в крайна сметка се оказа нереално? Човешкият мозък е необятна, все още не до край изследвана материя, един господ знае на какво е способен.
Важното беше, че сега като се прибера, жена ми ще си е вкъщи, ще ме посрещне и прегърне както винаги, ще ме целуне така, че ще забравя цялата тази глупава история.
Когато отключих, очаквах, че ще ме посрещне още в коридора, и все още се усмихвах с мисълта за нея, когато видях бележката на огледалото. Без много думи тя ми пишеше, че ме напуска и заминава с него.