1.

         Съдбата всеки от рождение си я знае, но нима ще може да промени с нещо предопределения си край? – мислеше си Тай, няколко дни преди Коледа, подпрял се на  изтъркания плот на бара на Сезар, и лениво гледаше в неоновото пано на нищото срещу себе си.

         Пред него имаше чаша с нещо мътно и достатъчно силно, за да замъгли съзнананието му и която няколко пъти вече стария Сезар бе допълвал. Тай с безразличие изливаше съдържанието ѝ в гърлото си и се оставяше на топлите вълни да замайват главата му в сладко опиянение. Котката му, бяла с точно шест черни петна, го гледаше критично известно време, а след това просто заспа и го остави да притъпява яркостта на сетивата си.

         Тай се бе примирил със съдбата си и в момента съзнанието му се намираше в абсолютен покой. А и като цяло не искаше нищо друго освен един различен край на своя предварително начертан път и, ако бъде възможно, да бъде променен от... Кой ли можеше да го направи? Понякога в мъгливостта на мислите си изпращаше молбата си към неизвестния творец на живота, но и до сега продължаваше да не получава отговор на въпроса защо дните му са толкова ограничени.

         Три месеца му оставаха да живее, само три и с всеки изминал миг се стопяваха дните им. Не са много, но не са и малко, щом трябва да ги изживее в едно бързо отчитащо часовете си чакане.

         Според законите на ледените, които с пъклените си възможности можеха да видят всяка крачка в бъдещето на даден човек, на Тай бе определено да си отиде съвсем рано от този свят и затова. Работеше като събирач на боклука от улиците, назначен на нискоквалифицирана работа, защото бе ясно, че няма за кога да се причислява към по-престижните професии и носеше смирено ярко жълта лента, показваща на всички, че дните му са на изчерпване. Едва навършил двайсет беше свикнал с мисълта, че е едно безлично нищо, появило се за кратко в този объркан свят. Нямаше нито семейство, нито приятели, след като е белязан със знака на окования за малкото на брой години живот.

         В бара влезе шумна компания. Настаниха се на две маси, котките им се пръснаха наоколо, един отиде и увеличи музикалния автомат, избирайки поредица от най-новите мелодии. Компанията определено щеше да завърши вечерта си при Сезар. Празничните нощи в града вече бяха започнали. Хората се веселяха и се стараеха да правят възможно по-големи купчини боклуци пред домовете си, които работници от чистотата да събират в ранните утрини - така си мислеше Тай, като един от тези, които се грижеха улиците да бъдат отново чисти през деня. Той нямаше да ползва седмицата си за почивка, защото такива като него не празнуваха никога нищо, дори и рожденните си дни – колко му бяха омразни точно те.

         Защо ледените скриха кои са родителите му, но не му спестиха точната дата на раждането и смъртта му – странно и извратено.

         Ледените - за двете десетилетия властване над Земята, извънземните завоеватели  почти нищо не бяха променили от традициите на хората. Дори им наложиха повече дни за почивка, като на този зимен празник например - пълна седмица ваканция за повечето от работещите, което едва ли компенсираше другите техни много по-сурови закони. Но логиката им е толкова различна от земната, затова и хората просто се пригодиха към новите условия, както винаги са правили при необикновените събития сполетявали неведнъж Земята, и продължиха да живеят според новите правила.

         Едно от момичетата се приближи до бара и си поръча нещо. Усмихваше се непрекъснато. Котката ѝ бе игрива и шарена, събрала всички възможни разцветки по света. Забеляза Тай, огледа го - бяха на една възраст. Хареса ѝ нещо в отнесената му физиономия и махна към бармана.

         - На този също едно – каза тя и намигна на Тай, който се обърна да я погледне.

         Беше красива и привлекателна, с фолиова шапка на главата, от която се спускаха няколко разноцветни кабела. Лицето ѝ бе гладко и нежно, като подвижните ѝ тъмни очи не спираха на едно място. Наведе се към Тай и допълни:

         - Днес имам рожден ден, ще дойдеш ли към ...

         Момичето млъкна, видяла жълтата лента. Това я накара за миг да изгуби усмивката си, да се загледа в него още един миг, сетне да се врътне и да повика котката си, за да се върнат при веселата им компания.

         Привидно се правеше, че е забравила младежа с парещия знак за близкия му край, но от време на време поглеждаше към него и погледа ѝ се задържаше на надвесената му фигура над поръчаното от нея питие.

         Тай отново се беше потопил в онази апатия към всичко околно и не забелязваше нито погледите на момичето, нито каквото и да е друго. Единствения принос за съдбата му бе, че питиетата често идваха към него по този начин. Другите съчувствено му ги пращаха, макар никога да не се приближаваха, за да изкажат лично мислите си.

         А и какво могат да ми кажат – разбираше ги Тай, - че те остават, а аз си отивам! Това се знае от всички, нали това е белегът от рождението ми.

         Според закона на ледените в първата седмица всяко новородено минаваше преглед пред техен инспектор, който проследяваше нишките на живота му и всички близки научаваха съдбата му – ще бъде ли ползотворна или не. Понякога решението биваше жестоко осъдително, но за живота никой не е казал, че е място за забавление, така че хората се примиряваха с присъдите, които получаваха децата им. Който имаше отредени дни на нормален живот, се благодареше на това, а осъдените с „краткост” просто дочакваха денят и часът си, а после изчезваха завинаги.

         Никой не знаеше, каква е целта на цялата тази игра с живота им. Отсяваха вредителите или ги използваха за нещо друго – това дошлите като нови управници в голямата фирма „Земя” извънземни не сметнаха за нужно да дадат като обяснения.  Наложениха техните правила на производство и норми, а персоналът не беше попитан, нито изслушан дали е съгласен.

         Разказваха, че в първите дни е имало няколко опита за бунтове и съпротива, но силата им - тази тяхна космическа сила, бързо потуши всички следващи желания за такива, погубвайки голяма част от населението.

         След първите години хората разбраха, че робството им като цяло няма да е тежко – беше почти същото да следваш законите на дадена политическа управа. А и ледените показаха, че не искат да убиват безпричинно и освен осъдените на „краткост”,  останалите бяха оставени да си живеят почти както преди появата им. Човек работеше, плащаха му и можеше да си храчи времето и парите за каквото си иска. Важното бе да спазва няколкото закони на ледените, които се интересуваха предимно от това земните ресурси да отлитат редовно към звездите. На Земята имаше достатъчно излишък и за подчинените, с което те живееха относително добре, предвид и предоставените технологии от новите господари на планетата.

         Но Тай мислеше повече за съдбата на тези като него. Защо беше тази „краткост”? Знаеше, че някои от осъдените не издържаха пред тежестта на стопяващите се дни и към краят им се опитваха да се самоубият предварително, което беше строго забранено. Извънземните се намесваха в това доброволно решение и затова всеки с жълта лента имаше специален разчитащ мислите чип в главата, който при подобни намерения алармираше най-близкия патрул, който бързо прибираше самоубиеца на сигурно място докато дойдеше смъртта му.

         Тай не бе от тези слабохарактерни типове, макар да живееше ден за ден и всеки следващ натежаваше още повече с приближаването на крайната дата, но тайно  в себе си търсеше възможност да избяга от съдбата си. Вечер обичайно се потапяше в мъглата на забравата, рано сутрин се явяваше на работа и се заравяше в почистването на отпадъците, за да може ежедневието на нормалните хора да започне чисто и ароматно. И нищо друго, засега просто това намираше, че е достатъчно да прави, докато дойде онзи последен за него ден.

         - Колко ти остават? – чу тих глас до себе си потъналия в размисли Тай.

         Шарената котка отиде и подуши спящата спътничка на Тай, която само я погледна и продължи да сънува друго време. Той бавно обърна натежалата си глава и срещна отново лъскавата шапка и черните очи под нея - рожденичката, която го беше почерпила преди малко. Компанията ѝ бе станала да танцува. Към тях вече се бяха присъеденили и други посетители от бара.

         - Има ли значение – рече Тай и пак се загледа в нищото.

         - Може и да има – момичето се огледа, а после дръпна част от неоновото си яке. Ръката и беше превързана с ярка жълта панделка. – Не мисли, че ще имам друг рожден ден – засмя се тя, а котката скочи на рамота ѝ. – Това обаче не ме спира да се веселя.

         Тай се извърна. Беше странно това поведение на осъден. Много странно поведение. Да празнува последния си рожден ден!

         - Три месеца – отвърна той.

         - А на мен ми остават само три дни. Пада ми се точно на Коледа. – Рожденничката вдигна примирително рамене, котката ѝ скочи отново на пода. – Какво да се прави, поне да се забавлявам до последно. Казвам се Исабел, Иса.

         - Тай – представи себе си другия обречен на „краткост” в бара, мислено казвайки си, че три дни преди краят да се смее така безгрижно човек е доста необичайно. Въпреки че и да плаче все същото щеше да е. – На Коледа – ама че съвпадение!

         - Никога не ме е интересувало какво ще ми се случи. Има ли смисъл, Тай? – Иса се обърна към приятелите си и после прошепна в ухото на Тай. – Те не знаят. Не позволявай да го разберат.

         Това беше нейната тайна – проумя той. Правеше се на нормална, както всички други, без да се издава, че скоро ще трябва да ги напусне. Може би наистина щом човек няма да го има утре, какво ли значение има какви ще са реакциите на останалите днес, затова защо да не види възможно повече и да се наслади максимално на часовете си. А и дали не избрала правилното решение – да забрави за края си и да живее с умивка?

         - Не е ли забранено да го криеш?

         Никога не му бе идвало на ума да пренебрегне реда на ледените.

         - И какво като е – вироглаво каза Исабел. – Ще ме накажат с нещо друго ли?

         Тай не отвърна, щеше му се и в него да има толкова енергия, че да се опълчи срещу господарите им.

         - Хайде да се изчезваме от това място – предложи тя и го дръпна да става. Тай едва успя да метне пари на бара, да грабне спящата си котка и се помъкна след нея.

         Останалите от компанията на момичето ги изпратиха с викове.

         2.

         Нощта бе хладна и ветровита. Студеният въздух го шибна рязко през лицето и той се задъха и за миг получи лек световъртеж, но бързо премина. Исабел се притисна към него, търсеща малко защита от по-едрото тяло и двамата се заклатушкаха по улицата. На ъгъла се бе извисил патрулен катер на ледените. Сияеше в мрака като огромна звезда. Леко се снижи да огледа минаващата двойка и после пак се издигна.

         Исабел им махна смело и свърна в една пресечка.

- Къде ме водиш? – огледа се Тай.

         - На едно по-тихо място. Там – Иса кимна назад към бара на Сезар, - беше прекалено шумно. А искам да си поговоря с някой като мен. Рядко срещам такива като нас. Повечето се крият в самота.

         - И има ли какво да си кажем? – главата на Тай се избистряше все повече от студения въздух. Котките им тичаха една до друга пред тях.

         - Как да няма – Исабел стисна ръката му и се засмя. – Най-малкото за дългото нечовешко чакане на последния ден. Тези пък защо ни следват сега?

         Обърнаха се и видяха, че катера бавно пълзи над тях. Ледените се намесваха само ако имаше някакво нарушение, а те не правеха нищо нередно. Или спътничката му вече е направила?

         - Или това, че сме заедно е грешка? – каза на глас Тай. Проклетите чипове в главите им издаваха ясно кои са, дори и без да се виждат упоменателните ленти.

         - Няма нищо, сигурно скучаят – каза Иса и ускори крачката си. Тай също. – И без това почти стигнахме.

         Видя насреща светлинен надпис „Ехо” и се насочиха към него. В главата му се мярна нещо като спомен – дали е идвал ли тук или е слушал някой да е разказвал за мястото?

         „Ехо” беше голямо полупразно помещение с малки сребърни маси, извит навътре бар и... ледени посетители! Тай си спомни - бе чувал за този бар, в който идваха и ледени, и хора, едно от малкото места, които се посещаваше и от двата вида. Затова и е толкова студено, все едно, че са седнали навън. На Исабел явно ѝ харесваше да предизвиква съдбата си – определи той, чудейки се какви ли ще са последствията от тази среща.

         Настаниха се на една от масите, двете котки се сгушиха една в друга, за да се стоплят. Покритието на масата се оцвети в предлаганите питиета и момичето натисна няколко фигурки. Преди да си кажат нещо към тях се плъзна стоманена нишка, която им поднесе две високи фуниевидни чаши с неизвестни коктейли, внимателно ги постави и изчезна някъде.

         Тай беше свикнал да го обслужват хора и се огледа, но не видя нито барман, нито къде се скри сервиращата нишка.

         Ледените притежаваха невероятни технологии и доста от тях бях предоставили на земните си роби, но само за да повишат продуктивността на производството им. Хората обаче все още предпочитаха традиционните ръчни услуги - така изразяваха своя протест срещу завладялата ги раса и останаха верни на старите си обичаи, отказвайки някои от услугите. Всъщност малцина споделяха мнението, че ледените са дошли повече за добро на Земята и това, че принципно избягваха насилието, към което прибегнаха само при завладяването на планетата. Откакто взеха реда и сигурността в свои ръце по света изчезнаха престъпленията, работа имаше за всеки, храна също и живота стана по-добър, макар и кратък за някои като Тай. Но липсата на усещането за свобода си оставаше и робите продължаваха да ненавиждат господарите си.

       - За какво се замисли? – стигна до мислите му гласът на Иса. Той се загледа в очите ѝ - същите на които им оставаше само три дни живот.

         - Дали ледените ни направиха услуга с това, че знаем кога ще си отидем или е по-добре да живеем в неизвестност?

         - И да бъдем безкрайно изненадани, когато ни се случи ли?! – Иса поклати отрицателно глава. – Не, за мен така е за предпочитане. А и може да се избяга.

         Тай я изгледа.

         - Не бях чувал. Тогава ти защо си тук?

         - Кой казва, че съм – усмихна се Иса. – Има начин да...

         - Вие не трябва да сте заедно! – лъхна хладен шепот към тях.

         Беше се приближил висок извънземен със знаци на служител в сигурността. Тай го изгледа безмълвно и реши, че все пак бяха нарушили нещо двамата осъдени на „краткост”.

         Той огледа ледения, който имаше почти човешки черти и Тай винаги определяше  като на северен ангел, само дето кожата им е ледено синкава и от тях непрекъснато се излъчваше студ, също както от хората се носеше лека вълна телесна топлина. Не знаеше защо изглеждат така, земни учени не бяха изследвали ледените, понеже нямаха късмета да бъде заловен такъв, за да го проучат. Преди двадесет години, когато дойдоха, въпросите на човечеството към тях бяха много, а после никой не се интересуваше от състава или вида на съществата, които просто бяха завладели и превърнали планетата в своя работна колония, извличайки всичко нужно от Земята и пращайки го към незнайно къде намиращия се в космоса свой свят.

         Северното сияние в очите на патрулния ги гледаше отгоре.

         - Кой каза, че не можем? – попита предизвикателно Иса. – Защото сме осъдени ли?

         - Затова – прошепна ледения и очите му блеснаха заканително. От състава на земния въздух, който можеха да дишат, гласовете им шепнеха. Никой не беше чул леден да вика или да повишава тон, но шепота им бе не по-малко зловещ.

         - Вие нарушавате точка три от Закона за предвиденото време за живот – достигна до тях основанието за неговата поява.

         - Добре, но ние не сме я чели – усмихна се Исабел чаровно, но видимо подигравателно. – Аз имам три дни, а той по-малко от деветдесет. Какво ще е наказанието за мен, ако не спазя точка три? Ще ме вземете днес ли?

         Извънземния мълчеше. Кристалните му очи гледаха без да мигат земното момиче. Исабел продължаваше да му се усмихва, а Тай броеше секундите. Мислите му отново бяха плувнали в мека мъгла. Всичко му изглеждаше далечно и сякаш не засягаше него.

         - Трябва да напуснете незабавно това място – проговори накрая ледения и ги обля с хлад, който убедително подсказа, че това разпореждане трябва да се изпълни.

         - Хайде, Тай – да се махаме! – дръпна ръката му Исабел, която бе спряла да се усмихва, докосната от ледената вълна на извънземния.

         Двамата се насочиха към изхода, котките вече бяха изскочили навън, където ги чакаше патрулния катер и още двама ледени служители от сигурността до него. Никой не ги спря и те се понесоха по една от близките улички.

         Иса водеше Тай, който се бе оставил на стискащата ръката му малка длан. Сградите бяха слепи, покрити с мрак и студена тишина. Тай не си спомняше да е минавал оттук, но той рядко нарушаваше обичайния си ритъм на живота – на работа в неговия район, после в бара и накрая в малката си стая. Подтискан от съдбата си, никога не си бе позволявал развлечения или безцелни обиколки из града, просто отброяваше дните си, отмяташе месеците и зачеркваше годините на големия стенен календар. Нищо друго.

         - Отиваме у нас – осведоми го Исабел, когато се заизкачваха по някакво стълбище. Една самотна лампа осветяваше тунела между две сгради, по който минаха с кънтящи стъпки.

         На Тай му се стори за странно, че по стените бягаха само три сенки, неговата и на двете котки, а тази на Исабел липсваше. Сякаш светлината преминаваше през нея свободно.

         Май съм прекалил тази вечер – каза си, чудейки се как да си обясни вижданото.

         - Влизай – дръпна го Иса, изчака котките да преминат и затвори след тях.

         Стаята ѝ бе просторна, имаше два прозореца, но закрити от тъмни завеси. Тай се огледа и последва жеста на домакинята да седне на мек диван. Котката му се настани в него и замърка, за д успокои обърканите му мисли. Понякога сякаш чуваше мекият ѝ глас да нашепва в съзнанието му, че всичко е наред и да не се вълнува излишно за живота или каквото и да е. Котките нали бяха за това – да утешават света на хората.

         Исабел включи отоплението и свали неоновото си яке, също и жълтата лента на живота.

         - Надявам се да не ни досаждат и тук – промърмори, докато се мотаеше из стаята. Остави светлината да е съвсем приглушена, като светилника на стената трептеше с проекция на три горящи свещи. – Досадни висулки, все ще намерят за какво да се заядат.

         - Какво ми каза за бягството? – обади се Тай, сетил за казаното му преди малко.

         Исабел се засмя. Бръкна под едната възглавница на дивана и извади малка кутийка. Отвъртя капачката ѝ и измъкна две бели лентички. Поднесе ги към госта си и го погледна.

         - Не си ли опитвал „котешки сънища”?

         - Даже и не съм чувал за тях. Защо „котешки”?

         - Така ги наричат, защото преминаваш в друго време, в друго измерение – също като нашите котки.

         Исабел взе своята котка и я повдигна, за да се вгледа в очите ѝ, Тай също надникна в тези на неговата и ясно усети онази странна дълбочина, която намираше в погледа им. Неведнъж се бе замислял какво всъщност са котките – пазители, уравновесители или може би портали към други светове. Почти веднага почувства как отново пропада някъде далече от заобикалящото го усещане за реалност, така както много пъти беше ставало при сливането на погледите им. Сякаш го гледаха отвъд това време или измерение, като обратно огледало, което отразяваше друго място, но оттам насам.

         - Точно така, Тай, котките са странни същества – улови мислите му Иса. – И са тук, и ги няма. Мисля си дори, че ледените не ги виждат - те преминават между тях съвсем като невидими, а повярвай ми, че съм ги наблюдавала стотици пъти и нито един от тях не реагира на котешкото присъствие.

         Тай не каза нищо, а продължи да пропада.

         - Знаеш ли, че точно когато ледените са се появили, към всеки човек се е залепила по една котка.

         - Не знаех – отвърна той след малка пауза, когато пак беше тук. - Моята я помня откакто помня себе си, а и не познавам някой без котка.

         - Преди не е било така, много хора да са ги имали само като домашни любимци. Днес те са сенките на душите ни – каза Исабел и пусна котката на пода.

         - Стори ми се, че твоята сянка я няма – сети се Тай.

         - Няма я, защото и мен може би вече ме няма.

         - Не те разбрах?

         - Скоро ще ме разбереш. Това са „котешки сънища” – тя му показа лентите. – Съставка, която те пренася в едно друго измерение на нашето минало, където заживяваш със спомените, че всичко е напълно различно. Като сън, но много реален.

         - А като се събудя? Къде отива реалността? – В града се предлагаше какво ли с подобни обещания.

         - Ще си спомняш, че не си тук, а там в съня. Ако съзнанието ти позволи, лесно ще заживееш нов живот. Опитай, просто трябва да потънеш в още един сън и така забравяш за този ни свят и за нашата обреченост да си отидем без време.

         - Но денят все пак ще дойде – подсказа ѝ Тай, вече бе ползвал услугите на временно залъгващ съзнанието наркотик. – Тогава дали спящ или буден...

         - Няма, нали ти казах, че има изход – трябва просто да вземеш малко по-силна доза и съзнанието ти ще остане завинаги там.

         - Самоубийство?! Чипът няма да го позволи.

         - „Котешките сънища” го изолират и ледените не могат да разберат какво правиш, вече има доста спасили се, а и никой не е казал, че умираш. Тай, усещаш, че просто заспиваш, но ще се събудиш в друго време и на друго място. Можеш да промениш реалността си завинаги, но това сам ще разбереш, ако опиташ поне един път. Всичко е толкова реално, че сега на мен ми се струва как сънувам този си живот, а някъде там спя в истинското ми „аз”. Ще се убедиш колко е истинско всичко.

         Тя сложи лентите в дланта си. Тай погледна под ръката ѝ и отново установи, че тя не хвърля сянка. Сякаш наистина не е тук, а някъде другаде. Колко странно и невероятно се стече тази студена зимна нощ – пиеше си тихо и кротко в любимия си бар, а сега трябваше да реши дали да опита нещо, което да го събуди или приспи.

         - Тази нощ за последно ще взема само едно, остават ми три дни, затова и следващия път ще изпия нужната доза, за да не се събуждам никога повече. Помисли и разбери, че нищо не губя, нали? – Исабел предложи на Тай дланта си.

         Той се загледа в нея. Струваше ли си да изсънува сън, който да го излъже да изживее една илюзия за една нощ или просто да си тръгне и да дочака търпеливо края на дните си. Ами ако Исабел е права и наистина се пренесе наистина в друго измерение? Защо не, преди двайсет години света не вярваше и в извънземни, така че може би тази съставка да има наистина чудотворна сила и точно като котките да ги пренася отвъд. Просто не всички хора могат да го осъзнаят или дори и да го направят. Винаги остава неизменния страх от неизвестното, който винаги е възпирал човек да направи някоя съдбоносна крачка.

         Съдбата всеки от рождение си я знае, но нима ще може да промени с нещо предопределения си край – повтори си той за хиляден път и взе едната лентичка.

         Иса му се усмихна и погълна другата. Двамата се отпуснаха в очакване на действието на съставката. Тай не знаеше какво ще последва, а Исабел затваряше очи за добре познатите ѝ усещания при нахлуваща нова реалност, която видя, че се излива през очите на котките им.

         3.

         Покрития с черна оксидация транспортен катер се появи измежду облаците и започна сложната процедура на спираловидно спускане. Борещите се със специфичната гравитация на Олтар двигатели ръмжаха и виеха при всяка извивка по спиралата. Гледано от повърхността атмосферата на планетата сякаш не пускаше транспортера да премине и видимо го изблъскваше обратно към космоса. Но все пак, стъпка по стъпка, той преодоляваше невидимата преграда и бавно се приземяваше.

         Имаше нещо в състава на горните слоеве, което затрудняваше изгарянето на корабното гориво и от получените реакции с местната атмосфера придвижването биваше изключително трудно. Тай не бе съвсем наясно какво точно се случва там горе, но винаги наблюдаваше с интерес мъките на пристигащите кораби. Все му се струваше, че някой ден околността ще погълне позволилото си да я посети чуждоземно творение.

         Учител Пал казаваше, че в пределите на планетата не могат да бъдат използвани космически двигатели, тъй като тяхната енергийна мощ би довела до реакция, която би унищожила всичко живо. Затова и използваха енергията на изгарян водород при кацане или излитане и доставките до този забутан самотен свят трябваше да бъдат извършвани от по-старите модели въздухолети.

         Тай слезе от земекопача и се облегна на страничния му накрайник, за да проследи спускащия се катер. Спускането щеше да продължи най-малко петнайсет минути и можеше да си почине в това време. Порови в един от десетината джобове на работното си яке и измъкна парче кора, която пъхна в устата. Задъвка и скоро усети сладникавия психостимулиращ сок, който щеше да го поободри.

         Интересно, дали ще оставят някой този път? – зачуди се Тай. – Или ще бъде само товар?

         Ако катера кацне на площадката в селището, значи карат хора, но ако спре на двайсетина метра от нея, тогава ще е донесъл само провизии. Тях спускаха в контейнери от въздуха, за да не се налага после да издигат съвсем от повърхността. Контролиращите Олтар пестяха гориво.

         Може би ще има нов каторжник, повече от три месеца изминаха от оставянето на последния, Мик или Мак му беше името. А три месеца на Олтар се равняваха на почти половин година на Земята.

         Все някой трябва да е съгрешил някъде за това време и да бъде заточен тук – дъвчеше Тай и броеше завъртанията на транспортера. В главата му приятно зашумяха океани.

         Отговорът дойде, когато катера замръзна малко над върховете на дърветата, скриващи от погледа му близкото селище. Докато двигателите му отчаяно се бореха да го задържат в това положение, един шлюз се отвори и магнитна лента спусна няколко контейнера. Веднага след като ги разтовари катера започна бавно и мъчително издигане по обратния спираловиден път. С изгубването му сред ниските облаци представлението за самотния налюдващ приключи. Минута-две-три все още чуваше двигателите, а след това отново настана обичайната тишина на полето.

         Тай преглътна събралия се сок и се протегна. Дано инспекторите се бяха сетили да им изпратят кафе. Каторжниците заменяха ограничената му доставка с дъвчената в момента кора от глинените корени, те предизвикваха приятни усещния, но всеки знаеше, че е много по-приятно да изпиеш чаша силно, горещо и ароматно кафе най-малкото заради спомена от миналия им живот на Земята, която никога повече нямаше да видят.

         Тай нямаше много други спомени от миналото си, странно бе, че от идването си на Олтар, сякаш забрави за всичко преживяно. Личното му минало остана закрито от мъгла и той избягваше да рови в нея. Затова и се радваше на живота си тук, където хората трябваше да създадат един удобен за обитаване свят, който да замести дома им.

         Понечи да се качи в кабината на земекопача, но вече нямаше желание да продължи браздата по разораваната от него почва. Реши да се поразходи. Имаше цял ден на разположение и винаги можеше по-късно да довърши работата си.

         Ще отида до езерото – си каза Тай. Цяла седмица не е ходил, зает с прекопаването и подготовката на скорошната сеитба. Мая сигурно се е затъжила – лека усмивка се промъкна по сериозното му лице при спомена за водната котка. Тя беше миловидна животинка и незнайно как се беше привързала към него - човешкото същество, дошло от толкова далечен и различен свят. А и живееха на Олтар от доста години и може би местните форми започваха да ги приемат и с времето ще започнат все повече да се сближават – мислеше си често, докато галеше водната котка.

         Протегна се към кабината и изключи мощността на машината. Бръкна под седалката, извади стреломета и пълнител стрели. До езерото имаше около три километра и част от пътя минава през Димящата гора, а там по това време на годината се навъртаха лисозмии, дошли на лов за двуглави сойки. Докато вървеше по чакълената пътека зареди за всеки случай стреломета и го подхвана удобно. Лисозмиите рядко нападаха безпричинно хора, но увлечени от лова и с наострени хищни инстинкти като нищо биха се нахвърлили върху един самотник в гората. Не бяха от вида, който се сближаваше с дошлите от космоса. За тях ги предупредиха още в началото, като едни от опасните за живота им олтарски представители на местната фауна.

         Тук бързо се учат тези неща и който не ги научи, не оцеляваше. Тай си спомни учител Пал, който четеше с равен глас инструкцийте за безопасност на новодошлите с пътничеката совалка на Олтар.

         - Не успеете ли да запомните правилата, уверявам ви, че смисъла на думата „доживотна” за вас няма да бъде повече от седмица, максимум две – завърши в онзи първи ден инструктража си Пал.

         Колко време мина от този ден. Тай бързо пресметна местните години и ги превърна в земни - пет години! Първите пет от незнайно още колко възможни по пет в бъдещето. За всеки каторжник „утре” е относително понятие. Десетки бяха нещата, които можеха да направят сбъдването му неосъществимо. Тук се свикваше с мисълта да няма вчера, нито утре, а да се живее винаги с вечното днес.

         Учител Пал често повтаряше:

         - На Олтар само смъртта и забравата са сигурни!

         И беше прав, разбира се. Той винаги биваше прав в думите си.

         Тай се запита дали не трябваше да покани и него на тази разходка, откога искаше да му покаже водната котка и да разбере дали и с него ще може да установи мисловен контакт, но вече беше на половината от пътя, а трябваше да се върне до селището и пак да тръгнат насам. Затова, въпреки че денят едва започваше и имаше достатъчно време, той предпочете да продължи сам. Учител Пал щеше да покани следващия път, за да му покаже Мая. Но дали тя щеше да иска да се появи, ако не е сам, това Тай определено не знаеше.

         Пътеката се скри плавно в обятията на гората.

         4.

         Тай живееше отделно от другите в селището и почти през цялото си време беше сам. Така предпочиташе, така му и понасяше, защото не споделяше тяхната отчаяност пред заточението им на Олтар. Той намираше каторжническия им живот за възможност за ново начало, за създаване на нов обитаем свят, защо не и за свой единствен дом. Нямаше смисъл да се тъгува по миналото или да се въздиша по несбъднатото бъдеще, щом са вече изпратени на тази планета, нямаше да има връщане, затова можеха да забравят за Земята и да заживеят отначало.

         Може би водната котка го разбираше, затова и идваше при него – за да бъде единствения му приятел в този призрачен свят. Когато стоеше загледан в големите ѝ зелени очи, в мислите му се появяваха образи и усещания, с които олтарското същество му говореше и му носеха един вид разбиране и утеха. Казваше му, че  и тя е като него самотно скитаща се из езерото и не се намира в своя си свят, а в една чужда ѝ реалност, която е задължена да обитава. Тай приемаше възможността и Мая да е попаднала от другаде тук, но никой от двамата нямаше представа откъде. Водната котка също нямаше много ясни спомени от собственото си минало.

         Някой примлясна и Тай вдигна стреломета. Почти веднага откри лисозмията навита на дебел клон на близко дърво. Вертикалните ѝ очи бяха притворени и раздвоения език доволно облизваше изцапаните със слузеста кръв устни. Скоро се е нахранила и пухкавата ѝ опашка правеше плавни движения, които според наученото от уроците за оцеляване Тай определи като спокойни и миролюбиви.

         Внимателно и без да прави резки движения той подмина този хищник, който можеше да бъде смъртоносен в пряк сблъсък.

         Когато излезе от Димящата гора пред него се разпростря все още необработвано поле. Тук нямаше друга растителност освен сухаците – половинметрови стръкове, напомнящи слама, но с бодливи израстъци, които някои местни твари ядяха. Имаха мътен сок в стъблата, хранителен за тях, но за хората беше силно отровен.

         Не така полезен като кората на глинения корен  – си рече Тай. Него всички ползваха за да понасят дългите дни на Олтар и да не остава съзнанието безсилно пред затвора на свободата си. Защото заточението тук беше един вид свобода, макар и наложена като ограничение за живеещите в него.

         За разлика от Земята, където задължителните норми за поведения бяха безбройни, на Олтар човек е свободен да прави каквото си иска, с някои малки изключения относно реда. Но в мислите на каторжниците Олтар оставаше като нежеланото място, на което ще живеят до края на дните си. Тай се чудеше над това отричане на дадената им възможност да са свободни – нямаха държавни закони, нямаха нужда да плащат данъци, нито да следват политически убеждения. Дори обичайните привички на човека да си съперничи един с друг изчезваха и заточениците живееха в разбирателство. А на Земята обществото продължаваше да живее в рамките на строй и порядки от хилядите години цивилизация, през които интересите и нравите си оставаха едни и същи, като освен технологията, нищо друго не се е променило или развило – войни, завист, алчност, лицемери и интереси.

         Учител Пал често говореше:

         - От едно и също плачем и днес и преди хиляда години, а достигайки техническа задоволеност, вече е дори трудно да се зарадваме на живота, липсвайки ни любов и обич – хората са зависими от това да бъдат заробени с техноизделия, за които да мислят непрекъснато как да подобрят.

         На тази планета тези порядки липсваха – парадоксално, наказаните с доживотно изгнание на Олтар, биваха издържани от Земята и не се налагаше да правят каквото и да е за оцеляването си. Всеки имаше време да се разходи в полето, да погледа нощем звездите, да обработва земята ако иска, но се оказа, че индивида съвсем не желае тази свобода и предпочита оковите на онова другото съвремие, което го е изгонило от рамките си на онази далечна родна планета заради една или друга причина. Ето това не можеше да го разбере дори и още пет години да минат.

         Унесен в тези мисли Тай скоро стигна до брега на езерото. Имаше подземен вятър, който струеше от няколко скални шахти и леко накъдряше повърхността на черната вода. Обикновено Мая се появяваше на десния край и затова човекът тръгна натам, като запя обичайната песен. Щом я чуеше водната котка бързо доплуваше, както се случи и сега – Тай видя плъзгащо се по водата тяло, което бързаше към брега.

      - Мая! – викна той и приклекна да поеме в прегръдките си лъскавото мокро създание, неспиращо да мяука от щастие.

         „Къде беше!“ – долетя развълнуваната мисъл. Или така поне му се стори, че доловил този въпрос.

         Животното се галеше в неговите ръце и не отделяше големите си изумрудени очи от неговите.

         - Работа – въздъхна той. – Извинявай, Мая, но сега е времето да се разоре почвата, за да се хвърлят онези торове, които я правят плодородна за нашите посеви – заобеснява Тай, като извади сухар от страничния джоб на панталона и го поднесе на котката. Тя захрупа и нави опашка около китката му. Сякаш искаше да се подсигури, че няма да избяга някъде.

         Той продължи да ѝ говори - обясни за сеитбата, какво и колко мисли да посади. Знаеше, че няма да го разбере, но Мая обичаше когато ѝ говори, а може и да осъзнаваше какво разказва. Не точно чрез думите, но по тона, по интонацията, а и навярно улавяйки мислите му котката отлично усещаше чувстват. По подобен начин долавяше и той нейни мислени послания.

             - Ех, защо не можеш да живееш извън водата – каза и погали между ушите олтарското животно. То се притисна към него и изпърха. – Щях да те взема с мен в моята хижа и да живеем заедно.

         Никой друг не бе виждал водна котка, а и името ѝ беше дадено от него самия. Не беше съобщавал за нея на другите, единствено пред учител Пал я спомена няколко пъти. Никой не знаеше, че на Олтар има подобно същество – дълго грациозно тяло със светла и гладка кожа, големи зелени, с почти човешка форма очи, подвижна опашка и дълги тъмни коси.

         Когато времето биваше ясно, защото все пак звездата над тази планета понякога успяваше да изпрати малко повече светлина през гъстата пелена от облаци, тогава плуващата Мая приличаше повече на русалка от древните приказки, която се носи като ефирно създание по водата.

         - Виж – Тай извади няколко семена. Животното ги подуши внимателно. – Мисля да посадя това. Смес е между пшеница и царевица, специално пригодена за местната почва. Ще има доста работа с отстраняването на плевелите, но когато изкласи...  

         Той изхъмка възторжено пред бъдещата реколта, а Мая прати мисъл, че е разбрала какво вижда.

         - Може би – продължи на глас Тай, - аз искам да ми отговаряш така и затова си мисля, че улавям твоите вълни. Както и да е. – Той погали котката и стана. – Хайде да се поразходим малко. После ще отида до селището да видя какво са ни пратили милостивите инспектори от охранителния кораб.

         Двамата поеха, всеки по своя начин, следвайки извивките на брега. Вятъра ги последва, набраздявайки езерото на малки вълнички.

         Час след това пое обратно и дълго долавяше жалното мяукане на Мая, която се беше подала наполовина от водата и изпращаше с тъга отдалечаващия се свой приятел човек.

         5.

         Тай не ходеше често в селището. Само когато имаше нужда от нещо, което не можеше да си набави сам или пък за да занесе в общия склад добитото от земите, които неуморно обработваше и упорито сееше, събираше и се стремеше да променя в структорите на различните култури, за да бъдат по приспособими към местните условия. Повечето от обитателите на Олтар разчитаха предимно на пратките от транспортерите и се бяха отдали на безсмислено съществуване, което караха ден за ден, потънали в една мъртвешка апатия. Не всички споделяха неговите разбирания за новият им свят и просто вегетираха в обмисляне на бъдещето си. А дните на Олтар бяха дълги, много дълги и имаше време за всичко в изобилие – и за работа, и за безделие, поне според Тай. Като този днес. Започнал с работа на полето, сега временно изоставена, но която ще може да продължи по-късно и чак до залеза. Тук се свикваше да не се бърза за нищо и последователите на учител Пал споделяха на шега:

         - Цялото време на живота им е пред нас, защото времето на Олтар спира или просто се отразява в еднообразието си!

         Стигайки до първите постройки видя няколко мъже от селището погълнати от обичайното си занимание – да гледат бой със сиви петли. Неколцина му кимнаха за поздрав, други го погледнаха мълчаливо. Всички дъвчеха кори от глинени корени.

         Загърнати от облачния ден телата им бяха потънали в сивотата като перата на биещите се птици. Някой подвикна дрезгаво на своят боец в олелията на пляскащи криле, диво съскане от сблъсъка между петлите, плющенето на опашките им и подканващото ръмжене на гледащите.

         - Тай! – чу глас от ъгъла.

         Учител Пал бе застанал в ивицата между две къщи. Тай се приближи и се усмихна. Винаги се радваше да види огромния свещеник. Зад гърба му като сенки се движеха няколко души, които бяха личната му гвардия послушници.

         - Учителю – вдигна ръка за поздрав, - видях катера и исках да видя какво ни е докарал.

         - Милостиво ни пратиха своята небесна помощ – тръсна глава мъжагата. - Все още го подреждат. Ти имаш да взимаш дажби за два месеца– спомни си на глас онзи, който се опитваше да поддържа реда и справедливостта сред този суров свят.

         - Имам – съгласи се Тай. – Не се нуждая от много за да живея, а каквото мога сам си го произвеждам. Нали така ни учите – да взимаме плодовете от земята.

         - Добър ученик си ти, Тай. Де да бяха всички като теб, нямаше да се налага толкова често да превъзпитавам неразумните със силата, дадена ми от Бога – натъжено каза той.

         Запретнал ръкави, той откриваше силните си едри ръце, неизменно стиснал своята дебела тояга, която понякога в случай на нужда променяше възгледите на опърничавите новодошли на Олтар.

         - Ще дойда с теб до склада.

         Двамата поеха нататък. Пал беше с повече от една глава по-висок от Тай и най-малко трийсетина килограма по-тежък. Едър мъжага с лице покрито от брада, приличайки повече на професионален борец, отколкото на проповядващ словото за смирение пред Бога. Но се движеше енергично и излъчваше убедителна сила. Опитваше се да събуди в каторжниците желание за повече борба с живота, а също така и да подтиска онези, които могат да поискат да нарушат спокойствието. Името му бе символ на реда и смирението из всички селища на Олтар.

         - Отдавна не си идвал, дори и на неделните проповеди – укори Пал спътника си. – Все още ли живееш в онази хижа в полето?

         - Да. Разорах още малко земя, за да я засея с новото семе – отвърна той. – Затова и нямах време в последните седмици.

         - Добре, това е добро. Не мога да накарам тези мързеливци да се захванат с работа, но и това ще го бъде един ден, когато се изчерпа търпението ми – поклати глава Пал заканително към наблюдаващите двубоя на петлите и стисна силно тоягата.

         - Все се питам защо на Олтар, където можем да започнем отначало всичко, сякаш се предаваме и ни обзема пълна апатия – рече Тай.

         - Онези отгоре казват, че е от въздуха. Някакъв вирус, който подтискал жизнеността. Но не е вярно - аз, ти и доста други сме примери, че не е точно така.

         Край тях преминаха неколцина конници. Идваха от недалечното селище отвъд гората. Яздеха хубави животни, малко по-едри, заради естествената мутация, тъй като бяха родени тук и местните условия вече течаха в кръвта им.

         Те поздравиха Пал и препуснаха нататък.

         - Тези са намерили себе си, сближавайки се с животните.

         - Помните ли като ви разказах за едно животинче?

         - За онова от езерото ли? Котка ли я нарече? – сети се учителя.

         - Да, трябва някой път да дойдете и да я видите. Мисля си, че чувам мислите ѝ, а и тя определно ме разбира – сподели Тай.

         - Ти също се сливаш с живота Олтар – заговори Пал. – Затова и неговите форми те приемат. Не се делиш като повечето, решили, че като са заточени тук и всичко е свършило. Те не разбират това, че човешката мисъл е движещата енергия на нашата Вселена. Че тя е вплетена като нишки в нейната цялост и сме като звездите, които имат дадено време за създаване, съзряване, изригвания, превръщане в нова, супернова, пулсари, дори и черни дупки. Всяка звезда е със собствен ход, но краят на който се знае от самото ѝ раждане. Същото е и с енергията на мисълта, а от там и на човешкото съществуване.

         Около тях започнаха да се събират хора. Размишленията на учител Пал винаги се превърщаха в проповеди. Неколцина приклекнаха, други направо насядаха, но всички жадно слушаха.

         - Живота на човек е също с фази, които са еднакви с тези на звезда – раждане, детство, трупане на енергия, зрялост, дела, нови дела, старост и смърт. Но тя не е онова, с което живота ни завършва, а е просто преминаване на човешката енергия от едно състояние в друго – също като на звездите – с едно изригване някъде ще се роди цивилизация и ще ползва светлината ѝ за енергия хиляди години. Както и краят на една звезда ще даде възможност и пространство да се роди друга звезда, която да запълни пустотата на небето - Пал се бе подпрял на тоягата си, гледаше към споменатото небе над слушателите си и размишляваше за тайнствеността на дълбините му.

         - Но, учителю, след смъртта няма нищо, няма нито рай, нито ад. Оставаш сам с нищото и съзнанието е самичко – каза един от присъстващите. - Тя е като заспиване, като състояние на сън, но със знанието, че никога няма да се събудиш от него. Усещането е ледено, съзнанието е само и го боли, че няма връщане от там. Какво да правим със страхът от нея?

         - Приятели, смъртта е преминаване в друго състояние на живота, телата ни са само спирка и времето в тях е като прохождане към следващата стъпка във времето. Телата ни служат за да се роди в тях мисълта, а после се освобождаваме от тежестта им. Душата ни има дълъг живот и чрез лекотата си може да обитава повече от едно измерение. Енергийната стойност на всяка душа има толкова много мощ, че пред нея бледнее всяко изригване на звезда.

         - Ами Бог? Кой е той – Творецът ли е? И неговата роля сред Вселената?

         - Понятието за Бог е израз на разбирането за необятността на мисълта. Моята, вашата, на всички били или ще бъдат някога. Приятели, никой от нас няма нужда от образи на синове и пророци, както грешно хиляди години са набивали в главите човешки, че трябва да приемат за свои богове. Вселената съдържа всички ни и ние се молим сами на себе си, защото всяка мисъл е божественост и всеки човек сам за себе си може да бъде Бог и да създаде Сътворението, на което всеки един сам е Творец.

         Десетина глави закимаха в съгласие.

         - Някога прозрелите тази истина са били анатемосвани. А „анатема” е равно на отлъчен, но отлъчения е онзи, който е разбрал истината. И са го заплашвали, че изгубен в мрака го чака живот в самота. Но нима една звезда е самотна? Не е ли дала топлината си да се създадат десетина свята край нея, с милиони и милиони души? Не са ли безбройни същества родени от нейната самотна сила? Нищо, че е наречена като отлъчена, нали е частица от Вселената и носи заряда ѝ, така както всеки от нас е частица от нея и може да събере край себе си други, да им помогне да израстат, да изкласят и да се родят.

         Той обходи с поглед тълпата край себе си. Тай беше седнал отдясно на говорещия и проникваше в думите му. Словото на учител Пал често отваряше портали към безкрайността.

         - Минавайки през живота, всички имаме своите загуби. Като живи същества ние имаме цели, желания и страхове. Но какво са те – едно нищо на фона на една необятна  Вселена. Нужни ли са ни? Зависят ли от нас времето и пространството?

         Няколко души несъзнателно отговориха, други слушаха затворили очи.

         - Ние сме атомчета в общия организъм, който ни е създал и ни съдържа и преражда отново и отново енергията ни. Защото сме вечни, така както е вечна и Вселената. Затова и ви казвам, че Олтар не е края, а е началото. Всички го чуйте и разберете – живота не завършва със смъртта. Смъртта не е последната стъпка по дългия път на безкрая. След всяко стъпало има следващо. Не спирайте да вървите, приятели, не спирайте да се движите – енергията няма край. И да бъде всеки Бог за себе си! – завърши Пал и махна към слушателите си.

         - Да бъде! – отвърна хор от гласове и ръцете рисуваха във въздуха непрекъснати окръжности, образуващи знака на безкрайността.

         Пал кимна доволен и подкани с жест Тай да се изправи и да продължат към складовете, където вече разпределяха получените провизии.

         Последваха ги неколцина търсещи светлината на учителя си, които повтаряха помежду си смисъла на думите му .

         6.

         Колко реално – определи Тай усещането, когато отвори очи. Беше заживял наистина един друг живот, в друго време и място. Може би беше недалечно бъдеще, а можеше и да е минало. Едно друго разклонение на веригата на живота, в което съзнанието му образува усещането за съществуване.

         Сега се озова пак тук, в света където трябваше скоро да умре... макар да му се струваше променен.

         Исабел го гледаше с въпросително очакване на мнението му. Очите ѝ бяха сини, а си спомняше, че при срещата им имаха черни отенъци. Но може да е било заради тъмнината на нощта.

         - Хубаво усещане – призна си той. – Напълно истинско и реално.

         - Никой не е казал, че то е преминало, Тай, може би ти все още се намираш в другата реалност.

         Тай се огледа. Бяха в стаята ѝ, но котките им ги нямаше. Това беше странно, той никога не бе оставал сам. После се досети.

         - Те са нашите сенки в другия свят. Ние сме в още един сън.

         - Точно така. Тук не са ни нужни.

         - А къде сме тогава? Сънувах, че съм на някаква планета - Олтар.

         - Може би сме все още там. Но в нейното бъдеще, миналото на което с много труд е било променено. Сънуваш ти, Тай, не аз и аз съм вече в твоя сън, не ти в моя.

         - Значи ли тогава, че миналата вечер аз бях в твоя и може би изобщо не сме били на Земята, а на нечий твой свят?

         - Разбираш добре смисъла на „котешкия сън” – ти може да бъдеш продукт на моето въображение, но веднъж създаден от него, всичко може да продължи като последвали мисли на твоето съзнание.

         - Но нали е нереална илюзия, създадена от съставката на този „сън”?

         - Кое определя кое е реалност или не, Тай? Тук сме, сега, в този момент – значи ни има и съществуваме, дори и да е само в рамките на един сън. Но измеренията на живота са безкрайни и можем да съществуваме в десетки от тях – веднъж като създатели, друг път като създания. Също като миналото, в което сме били и сме оставили отпечатък и той все още съществува, така както навярно някъде самото минало продължава да си тече, но просто като настояще.

         Той потъна в спомените за себе си.

         - Сега помня миналото си на Земята, Исабел – кога съм роден, ограничеността на краткия си живот, вчерашния ден, срещата ми с теб – започна да изброява той. – Но вече помня и още един живот на планетата Олтар. Колко странно – прошепна изгубения в спомените си Тай. – Там нямаше крайност, нямаше стени – полетата са безкрайни, а небето ниско и сиво.

         - Приеми, че нямаме минало, а само настояще, в което можем да си представяме всичко, което ни се случва в бъдещето – каза Исабел. – Миналото ни е бъдещето, за което си мислим като нещо отминало или сбъднато като сън. Както самата Вселена, която може да се съдържа в една малка точка, но за нас да бъде безкрайна, спрямо продължителността на един живот, но я усещаме и знаем, че съществува.

         - А наркотика? – Тай стана и започна да побутва предметите в стаята дали бяха истински. – Не е ли всичко, което ми се случва, продукт на неговата сила да роди една илюзия в съзнанието ми?

         - Той е условния сигнал към съзнанието да се събуди или заспи. Кодова дума. Спусък. Разпалваща енергията му искра. Аз може да съм отражението ти в огледалото, с което самият ти просто разговаряш в момента в някой обитаем свят.

         - И кой го е създал? Каква е тази негова съставка?

         - Не знам и не искам да знам. Ако поискаш – Иса извади още две лентички и ги поднесе, - можем отново да променим всичко и да потърсим отговори.

         - Ти ли го искаш или аз?

         - Аз съм ехото на твоите мисли – каза тя.

         - Или аз на твоите.

         - Значи – Исабел се засмя - и двамата го искаме.

         - Защо не, ще е нещо като събуждане и сън, но ще имаме сън в съня, от който се събуждаме в друг сън – отбеляза философски Тай и взе бялото късче. Задържа го и погледна към прозореца, този път покрит от пъстра завеса.

         - Какво ли има отвън в момента?

         - След малко ще разберем – каза Исабел и погълна своето късче.

         Тай я последва, но отиде и дръпна завеската. Отвън денят се оттичаше като дъжд, който се изля през прозореца в стаята.

         Съвсем нереално, като в сън – мина през ума му. Той се обърна и каза на гледащата го жена:

         - Хайде да излезем преди да заспим.

         Когато бяха на улицата Тай потърси разлики в това, което виждаше и което помнеше, че трябва да вижда. Въздухът пред тях капеше и се събираше в локви от реалност.

         В обърканите му мисли се въртеше въпроса къде е – в миналото си или в бъдещето? На онази странна планета или на Земята?

         Преди обаче да роди друга мисъл, пред тях се изпречи отново патрул на ледените. Навярно същия извънземен, който ги бе изгонил от бар „Ехо”, им даде знак да спрат.

         - Каза ви се, че не може да сте заедно – прошепна той.

         Тай забеляза, че котките им са се появили отново, стояха в петно от слънчева светлина до стената на някаква сграда. Значи би трябвало да са в изходната точка на този сън... или в крайната?

- Аз ще ги поема – намеси се приближил се човек към тях.

Той кимна на ледения и сякаш размени с него някакви мисли. Онзи му отвърна мълчаливо и се върна в машината. След няколко секунди отлетяха.                   

Човекът имаше сурово изражение на лицето. Беше едър мъж, малко по-зловещ от току що тръгналия си извънземен. Чифт сиви немигащи очи гледаха втренчено нарушителите. Нямаше обичайната котка край себе си, а Тай прецени, че устните му никога не са се усмихвали. Но изведъж го позна кой е.

         - Вие пък кой сте? – Исабел се удиви, че един леден изпълни разпореждане на землянин. И то без да каже нищо. Това е учудващо невъзможно – помисли си тя.

         - Спомням си го от Олтар – рече объркан Тай. – Казва се Пал, учителя на каторжниците. Говореше ни за Вселената, нали?

         - А всъщност съм контролиращ района под небето. Пал е едно от имената ми за пред вас, ледените ни наричат по собствен си начин.  

         Той протегна ръка и посочи да вървят с него. Стигнаха до малка приземна стая, в която влязоха. Тъмна мека тъкан покриваше стените и спираше всеки шум отвън.

         Мъжът се обърна към Иса.

         - Ти след няколко дни отиваш навън, така че нищо не пречи това да стане и по-рано, както сама предположи на патрулния снощи.

         - Къде? – Иса се надяваше на още няколко часа живот, за може да си набави достатъчно „котешки сънища” и да забрави за реалността си.

         - Ледените определят още при раждането кои от хората са годни да работят с тях в други проекти. Просто не са сметнали за нужно да разяснят достатъчно ясно кой, къде и защо изчезва, а са оставили човешкия фолклор да се заеме с това. За тях тези измислице не са важни. Такива като теб и него са избрани да служите пряко на тях защото сте с „разсейки” – живеете на няколко места едновремено. Ще претърпите някои физиологични и морални промени, но не е чак толкова лошо, колкото звучи.

         - Значи не умираме?

         - Всъщност част от вас умира докато се пренася в друго тялото и отвътре ще сте съвсем нови личности. Аз лично не помня нищо от миналото си като човек. Сега съм това, което съм и това е всичко, но разбирам и виждам страните на живота по много съвсем различен начин.

         - Иса, той няма сянка – проговори Тай, забелязал, че светлината преминава през него и тялото му не се образува сенки.

         Досега сякаш не чуваше какво си говорят двамата и си се занимаваше със свои си мисли, които сякаш бяха подтискани до сега, а сега се разпиляваха в различни посоки.

         - Сенките изчезват с наближаване на зрелостта.

         - Зрелостта?

         - На съзнанието – когато стане готово, тоест, които бъдат готови, имат възможността да се освободят от познатата си физична форма и така губят сенките си.

         - Как така те виждах и там, в моята илюзия, а сега и тук? Не си ли плод на нея? Още един сън, в който съм попаднал? Или друга реалност, в която съм пропаднал?

         - Тай, мислиш ли, че ледените не знаят за „котешкия сън”? А може би точно те са го създали, за да освободят мислите от скованото им ежедневие – каза той. – И кое е сън и кое реалност – как може да знаеш със сигурност дали сега спиш или живееш? Усещанията ги има и в двете състояния, така че всяко едно може бъде всъщност другото. Никога не можеш да разбереш дали просто не си се събудил в друг сън, Тай, защото за съзнанието той винаги ще бъде реалност.

         Мъжът събра ръцете си и продължи:

         - А ме има в твоят сън, защото съм проекция във всяка форма на съществуване на мисълта – мога да съм бог, учител, ангел – онази напътстваща ума сила, която не винаги чуваме, когато се заслушаме истински. Ако си буден мога да бъда сянката ти, ако спиш ще ме приемеш като гласът на самата Вселена – подсказа му онзи, който в друго място се наричаше Пал.

         Тай и Исабел гледаха през контролиращата ги проекция.

         Нищо, мислеха и двамата, нали е наркотичен сън, всичко е възможно. Погледнаха се и безмълвно се запитаха кой в на кого сънят е обаче сега - Тай в този на Иса или тя в неговият? Не му ли каза по-рано, че той е продукт на нейното въображение, но веднъж създаден от него, всичко може да продължи като последвали мисли на собственото му  съзнание.

         Измеренията имат безбройни възможности, а в тях съзнанието безкрайно може да се развива и разплита в нови и нови повърхнини. Колко объркващо – въздъхна Тай и си спомни за спокойствието на планетата Олтар, където живееш в полето и нямаше такива тежки мисли. Дали не може да се озове отново там, тоест, навярно и сега е там, но сънува, че е и тук, но си пожела да се събуди в онази олтарска свобода.

         - Хайде, нека ви помогна да забравите за страховете си – каза контролиращия, дочул мислите му. Той извади нещо и го поднесе на двамата. Исабел погледна с подозрение, но Тай взе своят къс с усмивка – разпозна глинената кора и с удоволствие задъвка.

         Каквото и да ставаше, вече беше уверен къде точно ще събуди отново. Този път Исабел му повярва и го последва. Докато предъвкваше и усещаше как сока на кората я пропива, тя разбра, че това е същата съставка, която познаваше като „котешки сънища” и си пожела да се събуди в нейния истински свят.

         Очите им натежаха и се затвориха, а наречения Пал се промени и прие норамлната си форма на леден. Повика транспотер и качи един по един спящите в него. Щяха да се събудят на Олтар, но без да помнят миналото си. Бяха им нужни там, за да подготвят планетата за обитаване от вида на ледените, като в същото време ги отделяха защото такива като тях носеха заразата да се разсейват и като нищо можеха да събудят цялото спящо население на обвитата с голяма илюзия сънуваща планета Земя.

         Колкото и да сме съвършенни в изкуството на сънищата, с което завладяваме световете – каза си трансформиралия се извънземен, - винаги се появяват такива отклонения от реалността, които се замислят дали всичко край тях не е продукт на представата за едно „сега”, което всъщност е просто състоянието на всеобхващащо живота им „никога”. Особено тук, на Земята, съзнанията на обитателите ѝ бяха винаги търсещи отговори, които трудно можеха да разберат. И винаги искат да се събудят, макар и само за да узнаят, че все така ще сънуват, но просто нов и различен сън. Отново и отново.

         Когато транспортера отлетя, ледения тръгна да обиколи секторите в района си. Възможно е да има нови разсейки, които да убеди, че трябва да продължат да сънуват. Не един път си бе мислил, че ще бъде много опасно, ако всичко се превърне в  проекция на техен спящ продукт, който изведнъж реши, че време за промени и с едно мигване може да роди ново начало в съвсем друго измерение.

         Когато сви зад ъгъла на улицата останаха двете котки на Тай и Исабела, които ледения все така не забелязваше. Те дремеха безгрижно, подложили телата си на зимното слънце. Някъде дълбоко в сънищата им предяха и се разплитаха нишките на цялата Вселена.