Беше късна пролет. Навън ръмеше ситен дъжд, а слънцето мързеливо напичаше. Андрей излезе от лъскавата бизнес-сграда. Погледна към втория етаж, където беше офисът на фирмата, в който бе на интервю за работа, поклати сърдито глава и си рече на ум "Ще ви се обадим, ама друг път!". Бедният студент по право беше чувал десетки пъти тази изтъркана любезност. "Абе, просто кажете - не сте човекът за нас, защо оставяте вратичката на празните надежди отворена?! Лицемери!". Той се спря за малко и запали предпоследната си цигара. Бе изправен пред вечната дилема - да си купи водка и цигари, или нещо за вечеря. Казват, водката била калорична. Но пък от цигарите се слабее.
С наведена глава и намръщена физиономия той тръгна към автобусната спирка. Беше твърдо решен да не дава пари за билет. "Рейсовете стари, нередовни, пък аз да им плащам - че за какво?!" - помисли си той. Вървейки по разбитите софийски улички се спъна няколко пъти - такъв беше и житейският му път - пълен със спънки, разнебитен и водещ ...