Беше късна пролет. Навън ръмеше ситен дъжд, а слънцето мързеливо напичаше. Андрей излезе от лъскавата бизнес-сграда. Погледна към втория етаж, където беше офисът на фирмата, в който бе на интервю за работа, поклати сърдито глава и си рече на ум "Ще ви се обадим, ама друг път!". Бедният студент по право беше чувал десетки пъти тази изтъркана любезност. "Абе, просто кажете - не сте човекът за нас, защо оставяте вратичката на празните надежди отворена?! Лицемери!". Той се спря за малко и запали предпоследната си цигара. Бе изправен пред вечната дилема - да си купи водка и цигари, или нещо за вечеря. Казват, водката била калорична. Но пък от цигарите се слабее.
С наведена глава и намръщена физиономия той  тръгна към автобусната спирка. Беше твърдо решен да не дава пари за билет. "Рейсовете стари, нередовни, пък аз да им плащам - че за какво?!" - помисли си той. Вървейки по разбитите софийски улички се спъна няколко пъти - такъв беше и житейският му път - пълен със спънки, разнебитен и водещ неясно накъде. Не познаваше тази част на градът. Бе дошъл с метрото дотук, обнадежден, че най-накрая ще си намери работа. Идваше от Кюстендил, за това колегите подигравателно му викаха "черешарчето". Този пренебрежителен прякор обобщаваше не само скромния му кюстендилски произход, но и скромните дрехи, скъсаните обувки и странния му интровертен нрав. Но как да не бъде срамежлив? Беше пълен отличник в университета, а в живота - кръгла нула! Така си мислеше той: "С тия износени дрехи на брат ми и  старите обувки, личи си, че не съм софиянец! А хората по дрехите посрещат, никой не ти гледа акъла! И как да поканя някоя колежа на среща - нямам пари, а и ще я е срам да се покаже с дрипльо като мен!". Вече се чудеше дали и на интервютата за работа не го посрещаха по дрехите. От малката бяла барака срещу него се носеше уханието на топла софийска баница. Поспря за момент, видя как една дебела лелка в бяла престилка започна да нарежда баниците на витрината и се поколеба дали да не си купи една баничка. Продължи направо. Искаше само да се прибере в общежитието при неговите съквартиранти - хлебарките, Димитър и термитите. Макар да живееха в стаичка два на два така и не можа да намери общ език нито с буболечките, нито с Димитър. Имаше някакви изгледи да се разбере с буболечките - вече не го лазеха, поне докато спи. Но с Димитър почти не си говореха. Според него Андрей четеше твърде много. Все му повтаряше да си намери приятелка. "Гледай, пълно е с момичета" - натякваше му той. Сякаш беше като да отидеш на пазара и да си купиш килограм домати! "Много по-сложно е!" - мислеше си на ум Андрей.
Андрей беше излязъл без чадър и когато небето започна да реве и да гърми, предвестявайки задаващата се буря, която ще се изсипе над главата на софиянци и гостите на градът като него, той съвсем присви очи. Ходеше като на автопилот, а в главата му като развалена плоча се въртяха всички мисли за неправдите и несполуките, които го преследваха откакто се помни. Пък сега и ще се прибере вир-вода! Дъждът се усилваше със всяка крачка, която правеше Андрей. Най-накрая, когато стигна до спирката, бурята беше се развихрила с пълна сила. Целия беше подгизнал. Табелата показваше, че автобусът ще дойде чак след петнадесет минути. Целият беше мокър, толкова се бе ядосал, че направо му потекоха сълзи от ярост. Добре, че водата се изсипваше върху главата и лицето му като водопад, та да скрие, че плаче. Оставаха десет минути, докато дойде рейса. Вече не му пукаше за поройния дъжд, който се стичаше от небесния свод. Бе подгизнал целият, старите му обуща пропускаха вода, тъй че беше мокър от главата до петите.
-Ей', Ела! Не стой там! - той чу приятен женски глас на метър-два от него. - Целият си подгизнал! Ела, скрий се под чадъра.
Андрей се огледа. Наоколо нямаше никой друг освен него. - Аз ли?! - Да! Ела, хайде! Със ситна крачка и огромно притеснение и мнителност Андрей се приближи към младата девойка. - Ела, не ям хора! - подкани го тя и го погледна съжалително. Добре, че го увери, че няма да го изяде - той събра кураж и се шмугна под чадърът на момичето. - Благодаря... - каза той без да я поглежда. Впери поглед в локвата пред него.
- За нищо! Виждала съм те в университета! Какво учиш? Аз уча философия!
"Философия?! Несериозна работа..." - помисли си бъдещият юрист.
- Право... право уча. Трета година съм.... - Аха. Това е хубаво. Важното е да учиш нещо, което ти харесва, нали? - попита тя и се усмихна топло, но той не можа да види, тъй като продължаваше да зяпа локвата пред него. - Да, така е...
Помълчаха, докато дъждът яростно барабанеше по чадърът и се стичаше по него. Задуха силен вятър и момичето едвам го удържаше. - Нека аз... - каза Андрей и взе чадърът в своите ръце. Чак сега видя лицето ù: кожата й беше бяла като кокосово мляко, имаше малка бенка на лявата буза, личицето ù беше малко, съвсем момичешко. Срещна черните ù очи и усети ароматът на чупливата ù коса, който хладният вятър разнасяше във въздуха. Беше красива. И мила. И въобще не забеляза скъсаните му обувки. - Как се казваш? - попита тя. - Аз съм Ирена. Казват ми Рени, но на мен не ми харесва! Викай ми Ирена. - Аз съм Андрей. Викат ми "черешарчето", но не ми харесва! Викай си ми Андрей. - каза той и двамата се засмяха. Колкото и да се мъчеше да не го прави, Андрей се отпусна. Отдавна никой не се бе държал с него така нормално. Отдавна никой не го съдеше по дрехите и прокъсаните обувки, а се интересуваше от него. Ирена се интересуваше от човека - Андрей. А не от "Андрей със скъсаните обувки и износения панталон". Макар отдавна да не се бяха отнасяли добре с него той нито беше забравил какво е чувството, нито се бе озлобил. Недоумяваше защо хората в големия град са такива. Защо макар и да стои тихо на последната скамейка, макар и да не се натрапва на никой той все "пречеше" на някой, все го подиграваха и му се заяждаха. Държаха се що-годе добре само преди изпити...
Автобусът дойде, изпуфтя тежко и спря на спирката. Двамата застанаха встрани от вратата и докато чакаха пътниците да слязат Андрей галантно придържаше чадърът над главата на Ирена, оставайки себе си под дъжда. Тя влезе в автобусът, Андрей затвори чадърът и се качи след нея. Докато се качваше едно малко русоляво хлапе изскочи пред него. В ръцете си държеше детско лъкче и стрели с гумен връх. Дядо му със сетни сили се опитваше да го настигне. - Задръжте вратата, моля ви! - вайкаше се възрастния мъж. - Б-а-а-м! Поразен си! - победоносно отсече момченцето и го погледна дяволито, когато го уцели с една стреличка. - Амур! Престани! Милион пъти съм ти казвал да внимаваш със стрелите. - скара му се дядото. - Прощавайте! - каза възрастния мъж без да поглежда към Андрей.
"Амур?! Що за име?! Странно...познато ми е." - помисли си той.
Двамата слязоха от рейсът, а Андрей впери поглед към тях. Вратите се затвориха. Старецът се обърна, усмихна се и му намигна. После рейсът тръгна и той и момченцето с лъка-играчка започнаха да се смаляват в далечината. Андрей се почувства странно. Изведнъж забрави за износените си дрехи, скъсаните обувки, несполуките да си намери работа и безпаричието, бедното общежитие и подигравките в университета. Обърна се и погледна към Ирена. Тя се усмихна и с поглед го покани да седне. Беше сложила чантата си на мястото до нея, за да го запази за Андрей. - Вярваш ли в съдбата, Андрей? - Вече да. - отвърна той. - Няма нищо случайно.
Старият рейс пухтеше мъчно по мокрите софийски улици. Не беше каляска с бели коне. Но не това имаше значение. Важно е с кой пътуваме по пътя си. Дъждът спря, слънцето напече и обагри лицето на Ирена през измития от дъжда прозорец. Андрей си спомни, че след всяка буря слънцето все пак изгрява отново. Чакаше автобуса и ако не се беше забавил толкова щеше да се размине с любовта. Няма нищо случайно.  Съдбата има разписание за всеки от нас...
На Андрей и Ирена бе разписано да се оженят три години по-късно. Той вече бе завършил и продължи да учи за магистър. Работеше като асистент при чичото на Ирена, който имаше голяма адвокатска кантора. Тя прекъсна следването си, защото им се роди момченце. Кръстиха го Амур.