За секунда той се изправи. Не знаеше защо го прави, не знаеше какво цели, не знаеше къде се намира. Огледа се първо наляво, после надясно, отново наляво, отново надясно. Всичко беше толкова объркано, толкова тъмно, толкова безлично. Наоколо имаше само празнота, а ангелът не бе свикнал с нея. Всъщност за него това бе чувство непознато. Тъмнината бе непозната, страхът и студенината, всичко заобикалящо го бе толкова различно, толкова плашещо, толкова отдалечено. Ангелът за първи път прозря какво значи страх, какво значи болка и самота, какво значи да си човек. Спомените, онези спомени разкъсваха на хиляди и милиони малки парченца сърцето му, без да има и капчица надежда за спасение. Всичко бе ясно. Ангелът вече не бе ангел, а просто човек. Там горе всичко бе толкова прекрасно, толкова бяло и красиво, чисто и невинно, а тук, на земята всичко е осеяно с тъмнина и болка, с мръсотия и грехове. Ангелът не можеше да си представи, че трябва да прекара десетки години тук, заради едно чувство. Чувството, наречено Любов. Но тук любовта не бе любов. Тук никой не се интересуваше от другите, тук никой не обичаше, любовта се бе превърнала в една лицемерна лъжа, загрозяваща света с черното си лице и червените си, лъжливи като рубини, очи. Тук нямаше любов, какво остава за забранената любов, която ангелът изпитваше. С всяка секунда това чувство на обич се пречупваше през криворазбраните норми, забрани и разбирания на човечеството и се превръщаше в омраза, омраза, към най-любимото същество. Такава бе цената на любовта в рая, цената на забранената любов. Десетки години на земята, десетки години болка, самота, десетки години без любимия - това бе присъдата за всеки прегрешил и влюбил се в земна девойка.
„Колко прекрасно" - си бе помислил прегрешилият, разбирайки, че отива на земята близо до любимата си. Но не бе така. Секунди бяха нужни, за да се пречупи дори истинската любов през човешкия свят и тази любов да се превърне в ненавист. Секунди бяха минали, а толкова много мисли бяха нахлули в главата на падналия ангел. Той вече не обичаше, не помнеше, не мислеше. За него всичко започваше отначало. Нямаше я любовта, нямаше я красотата, но дори болката и омразата също бяха изчезнали. Нямаше ги и крилете, даващи свобода на ангела, нямаше го и ангела, защото всички спомени се бяха изпарили като облак след силен дъжд. Нямаше минало, не се знаеше бъдещето, имаше само настояще и в това настояще падналият ангел се прероди и проплака за първи път в живота си.