Арменецът             

                                          Глава първа

             Дребната прегърбена фигура на стареца все по-често се срещаше по тесните улици в центъра на Варна. Старо, протрито на ръкавите и яката,  палто обгръщаше тялото му и му придаваше още по-безформен вид. Сякаш беше шито за много по-едър човек. На главата си носеше неизменното таке, или барета, както той наричаше шапката, която зиме и лете покриваше плешивата му глава. Тя беше голяма и несъразмерна спрямо  дребното му тяло. Беше слаб и кокалест, а лицето му скулесто, с доста груби черти.  Високо чело и малки зачервени очи, които изглеждаха огромни зад дебелите стъкла на допотопните му очила дооформяха незабележимата му фигура.  Сякаш имаше не очила,  а лупи на очите си.  Зрението му беше много слабо и трябваше да носи очила  с много диоптри, за да  чете.  А четенето беше единственото  му занимание  в живота. Малцина знаеха истинското му име и го наричаха ”арменецът”.  Не беше общителен  и толкова малко се беше усмихвал в живота си, че всеки опит да го стори обезобразяваше лицето му.   Не помнеше нито майка, нито баща. Беше се родил сирак.

         Семейство, бащино огнище, майчина ласка, детство, бяха  само понятия, срещани  в книгите, които беше чел  през съзнателния си живот. Спомените му започваха от сиропиталището, в което беше попаднал неизвестно как, заедно с десетки други  арменски деца, чиито родители бяха изклани от турците. Ужасът, който се четеше в техните очи, обясняваше злощастната му съдба. Никога не беше виждал своите в огледало. Дали  е имало такова в сиропиталището също не знаеше. Не се сприятели с нито едно дете, беше саможив. Дали от срамежливост или подивял от неосъзната си трагична съдба, трудно беше да се каже.

          В сиропиталището той имаше  покрив, там  го хранеха, обличаха го с някакви дрехи, попаднали неизвестно откъде, стари, но чисти, големи за дребното му тяло, но защитаващи го от студа и жегата. Той ги обличаше инстинктивно и даже не ги забелязваше. Просто ги носеше, защото така трябваше и толкоз.

      Колко  време беше прекарал  в сиропиталището и как беше попаднал в дюкяна  на Ахмед също не помнеше.  Не знаеше нито рождената си дата, нито къде беше роден. Наричаха го Сетрак, но дали това беше рожденото му име? И в това не беше сигурен. Пък и какво значение има как се казва, след като не знае кой е той. Турците бяха успели да го заличат от лицето на света, без да го убият, просто бяха съсекли всички връзки, които го свързваха с земята и хората. Но не съвсем, защото по-късно разбра, че е роден в едно арменско село в източна Турция. Турците бяха изклали цялото му семейство – майка, баща, братя и сестри. Бяха заклали  съседите, роднините, почти цялото село и заграбили земите, домовете, животните,  бяха заграбили даже историята им. Бяха ги изтрили завинаги от списъка на живота. Кой им беше дал това право? Бог? Едва ли!

       Но все пак Той беше видял какво става с тези, които първи в света бяха прегърнали неговата Вяра, тези, които първи бяха издигнали храмове в негова чест, тези, които първи бяха запели хвалебствени псалми, за да възвеличат  добродетелите, които той проповядваше, те, арменците,  първи възпяха величието, могъществото, силата, добротата, справедливостта на своя Бог. А къде беше Той, когато милиони умираха с неговото име на уста, когато майки убиваха своите деца, за да не попаднат в ръцете на палачите. Когато бащи удушваха непорочните си дъщери, за да не се гаврят с тях ордите на Падишаха. Къде беше Ти тогава, Господи?

          Ахмед беше потурчен арменец. Истинското му име беше Ашод. Животът му се беше оказал по-силен от Вярата и това го беше спасило. Имаше малко дюкянче  на чаршията, където продаваше платове. От сиропиталището му бяха  изпратили чирак и той го беше приел. Ахмед имаше добро сърце, но това беше единственото, което притежаваше, освен малкото магазинче. Живееше в малка стаичка в задната част на магазинчето, а едно ъгълче беше приспособил за кухничка, където едно кюмбе му служеше едновременно за готварска печка, а зимно време за отопление. Голяма част от магазинчето заемаше огромната масивна маса, на която разстилаше платовете. По стените имаше лошо сковани дървени рафтове, на които бяха подредени топовете плат. Вечер, след затварянето на дюкяна, на тази маса Сетрак постилаше стария тюфлек, на  който той спеше след дългия работен ден.

        Сутрин ставаше рано. Премиташе пред дюкяна дюшемето в магазинчето, подреждаше топовете с басми, тензух и хасета  и  слагаше чайника на газеника, та когато  стане “чорбаджията”, да има топла вода за кафе или чай. Ахмед ставаше час след чирака си,  и след като хубавичко се наплискаше със студената вода от чешмата в задния двор, сядаше върху  голямата маса  по турски и пиеше бавно кафето шербетлия.  Момчето се обръщаше към него с “уста” (майсторе) и тихо изпълняваше нарежданията. Но никога на лицето му не се появяваше следа от усмивка. Никога не се оплакваше, никога не искаше каквото и да било. Тихо и съвестно изпълняваше задълженията си и думата на майстора не правеше на две. Вечно навъсен, трудолюбив и изпълнителен, работеше, без да произнесе звук.

        Но имаше моменти, когато очите на  чирака светваха. Това ставаше, когато децата от отсрещното училище излизаха за обяд и оставяха торбичките с книги и тетрадки  под големия чинар, за да играят на топка или на ашици. Тогава  чиракът на Ахмед се промъкваше към торбичките с книги, взимаше някоя и гледаше с жадни очи буквите, които не познаваше и картинките, обясняващи  тези непознато за момчето знаци. Сетрак държеше книгите с такова благоговение, сякаш в ръцете си имаше Светото Писание, дадено му лично от Всевишия. Детето имаше някакво вродено почитание към книгата. Когато държеше в ръце книга, лицето му се променяше.  Грубите му черти се заобляха,  мургавата му кожа избледняваше, очите му грееха като слънца. Даже усмивка се появяваше на вечно намусеното му лице. Метаморфозата беше необикновена и необяснима за дете, което не знае ни да чете, ни да пише. Чирачето на Ахмед взимаше пръчка, паднала от дървото и с нея се опитваше да нарисува в пясъка знаците от книгата. Бавно, старателно движеше пръчицата, докато на  земната му тетрадка се появи образа на буквата от училищната читанка на ученика, захвърлил ученическата си чанта под вековния чинар. При всеки удобен момент момчето жадно попиваше съдържанието на учебника, даже и когато не му беше възможно да разбере за какво става въпрос. Естествено, картинките помагаха.

         Уста Ахмед беше забелязал необикновения интерес на момчето към книгите. Той виждаше как Сетрак се преобразява напълно, когато държи в ръцете си мечтаната книга. Добър човек беше чорбаджията, имаше меко сърце и Ахмед се трогна от необикновената жажда за знания на чирака си. Купи му книга за деца и му я подари, като не забрави да си удържи сумата от грошовете, които всеки петък даваше на  момчето за “харчлък” (джобни пари). Това беше най-щастливият ден в живота на Сетрак. От този ден всяка свободна минута той се ровеше в книгата,  питаше майстора за някои неща и не след много време се научи да чете и пише. След вечеря, докато вече Ахмед хъркаше в задната одая, чиракът седеше по “турски” на голямата маса и сричаше все по-уверено и по-лесно думичките от първата си книга в живота.

         Времената се бяха поуспокоили, опасността от кланета бяха почти отминали и арменски благотворителни организации все по-смело действаха, за да помагат на децата, останали без семейства и близки.  Най-престижното арменско училища “Гетронаган” (Централно), както и  известният “Берберян” варжаран (колеж) бяха отворили вратите си за арменските деца. Чирачето на  Уста Ахмед  има късмет да попадне в  Берберян колеж,  където учеха децата на голямата част от арменската  общност, преживяла геноцида и все още с кървящи рани. Момчето живееше в пансиона на училището и помагаше на обслужващия персонал. Освен него имаше още няколко момчета със същата участ. Сетрак, затворен в себе си, се отдаваше на учението всяка свободна минута.  Детските игри и излизанията в града, които толкова силно привличаха другите момчета, не представляваха никакъв интерес за чирачето на Уста Ахмед. Освен учебниците, момчето взимаше книги от училищната библиотека и четеше. Всяка свободна минута той използваше, за да чете. Жаждата  за знания беше неутолима. Приличаше на затворник, пуснат на свобода.

        Вече четеше свободно, пишеше грамотно и похвалите на учителите го насърчаваха още повече. Старанието му беше станало навик и нищо не беше в състояние да го отвлече от любимото му занимание – да чете. Откакто  можеше да държи книга в ръка и да чете, интересите му към познанията се бяха  развили до такава степен, че четеше всичко –  история, география, естествени науки, даже философия. И всяка нова книга, всяка новооткрита  тема го караше да променя плановете си за бъдещето, които криеше дълбоко в себе си и не споделяше с никой.  Свикнал на самота, училището не го беше променило.  Съучениците му страняха от него, а може би той не търсеше близост и приятелство с тях. Единствените му другари бяха книгите, които Сетрак  четеше с настървение и задълбочено. Винаги си водеше записки или подчертаваше това, което му беше направило най-силно впечатление. От празни листа на употребени тетрадки, си беше направил нещо като тефтер и там записваше онова, което искаше да препрочита многократно.  

        Историята на Армения,  царските и княжеските династии, свещените войни водени в защита на християнството,   го караха да тръпне сякаш той   самият беше войн на  Вартан Мамигонян и след малко щеше да се хвърли в смъртоносна схватка  на Аварайрското поле с персийските войни качени на бойни слонове.   

       С всеки изминат ден Сетрак се утвърждаваше като най-силният ученик в класа. Учителите му предвещаваха блестящо бъдеще и го поощряваха със съвети и допълнителна литература, която момчето жадно поглъщаше. Живееше в пансиона на училището безплатно, като сутрин ставаше в 5 часа, за да помага на разсилните при почистването на класните стаи, кабинетите, учителската стая и директорските кабинети. Сетрак се стараеше да заслужи поддръжката на училището. Като него имаше още трима, с които делеше скромната стаичка в мазето на училището. Всеки един от тях имаше своето ъгълче с малка масичка и дървен стол, където готвеха уроците си.  Сетрак рядко си отваряше устата, за да отговори на въпрос на съквартирантите си, а сам никога не задаваше въпроси. Продължаваше да страни от другите и те не го закачаха, разбирайки желанието му да живее като  самотник.   

        Веднъж случайно беше попаднал на футболен мач и тази игра с топка го беше силно впечатлила. Започна честичко да посещава мачовете  по футбол.  Когато научи, че в училището има футболни състезания между класовете, през свободното си време си позволяваше да погледа играта на съучениците си  в двора на училището. Даже на мачовете ходеше с книга в ръка. Особено се вълнуваше от мачовете между тима на арменския “Хоментмен” и турските тимове, които често пъти завършваха с побоища.  Един-единствен път Сетрак не се сдържа и слезе на терена, за да помага на сънародниците си в битката със съперника. Беше здрав и силен и няколко души от турския тим усетиха силата на юмруците му. За малко щяха да го арестуват. Това беше първата му и последна физическа битка  с “врага”. Футболът го увличаше, започна да познава играчите, научи  имената им, отборите и капитаните. Редовно ходеше на мачовете на водещите Цариградски тимове – Галатасарай, Фенербахче. В онези времена това бяха махленски тимове и Сетрак симпатизираше на Фенербахче.    

       Беше вече на 17 години и мъжът заговаряше в него.  Една неделя,  връщайки се от футболен мач, случайно попадна на “Абанос сокак”.  Видът на  разголените жени по прозорците му подейства шоково. Стоя като парализиран пред един прозорец, докато от къщичката не излезе як бабаит и го изгони. Бяха разбрали, че от него клиент не става. От този ден мисълта за разголените жени по прозорците на “улицата на порока” смущаваше силно съзнанието му и предизвикваше еротични сънища.  Намираше утеха и разсейване в най-верните си приятели – книгите. В края на юни учебната година завърши и Сетрак отново беше най-силният ученик на класа. Втори беше Михран – син на богат търговец. Между тях се беше появило негласно съревнование, което богаташкото момче не можеше да преглътне. Михран намрази Сетрак и се чудеше как да му открадне първенството.             (следва)