Изчезна музата ми, т.е. ТОЙ или ТОВА.

Не се получи да го задържа.  Не зная как да го намеря, остави от себе си тъй малко, само част от име и думите, с които ме накара да последвам своето въображение. А следата е така чуплива, едва пристъпвам по нея, защото се страхувам, че ще се пръсне, ще разпилее около мене своя прах, а после вятърът ще го раздуха по други краища, следи ще има много, а после безнадеждността ще ме изпълни вечно...

Страхувам се за времето, което няма да ми стигне да напиша най-важното, а всъщност зная ли за мен кое е то?...  

До мен стои часовник, моя сянка, която ме преследва от рождение, не се разделяме. Понякога го ненавиждам - прецежда, скъперник сякаш, едва отпуска ми секунди, колкото, за да живея. Друг път нехайно отваря времето и то изтича като вода през шлюз, разсипано, безценно...

Живея като на сън, не зная това което тук седи и пише аз ли съм, тъгата ми ли, душата ми ли диша и какво ме води! Коя от мислите си да последвам, през какво да мина, да си повярвам ли и ако да, сега ли?! Самата аз се чувствам като във пашкул, обвита съм от своя нишка, сама съм се оттеглила в това убежище-затвор, за да реша какво съм, дали да си остана скрита и да загина без светлина, дали да се превърна в свободна пеперуда или да се науча да пълзя?!...

Ще трябва още да се уча от НЕГО, времето-часовник, приютено в мойта сянка, времето, което не познах през всичките години, което оставяше ми за накрая все най-важното и тъкмо да се докосна с разбирането си, изплъзваше се със стрелки с големи крачки, в ръцете ми оставяше усмивката на своя циферблат, размита, разкривената, която сякаш казваше с насмешка: "Пак те изпреварих!"...

И пак... поправен циферблат, стрелките нови, готови да вървят пред мен и аз - на старта, в началото на следващата обиколка, която животът ми предлага да направя, сглобеният наново часовник-време да отброява крачките, които ми се дават и възможност нова - да спре ръката ми брояча, ако успее, ако този път по-бързата е...