27.06.2007 г., 23:10 ч.

Аз и времето до мен 

  Проза
899 0 1
1 мин за четене
Изчезна музата ми, т.е. ТОЙ или ТОВА.
Не се получи да го задържа. Не зная как да го намеря, остави от себе си тъй малко, само част от име и думите, с които ме накара да последвам своето въображение. А следата е така чуплива, едва пристъпвам по нея, защото се страхувам, че ще се пръсне, ще разпилее около мене своя прах, а после вятърът ще го раздуха по други краища, следи ще има много, а после безнадеждността ще ме изпълни вечно...
Страхувам се за времето, което няма да ми стигне да напиша най-важното, а всъщност зная ли за мен кое е то?...
До мен стои часовник, моя сянка, която ме преследва от рождение, не се разделяме. Понякога го ненавиждам - прецежда, скъперник сякаш, едва отпуска ми секунди, колкото, за да живея. Друг път нехайно отваря времето и то изтича като вода през шлюз, разсипано, безценно...
Живея като на сън, не зная това което тук седи и пише аз ли съм, тъгата ми ли, душата ми ли диша и какво ме води! Коя от мислите си да последвам, през какво да мина, да си повярвам ли и ...

Искате да прочетете повече?

Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.

© Калина Костова Всички права запазени

Предложения
: ??:??