Изчезна музата ми, т.е. ТОЙ или ТОВА.
Не се получи да го задържа. Не зная как да го намеря, остави от себе си тъй малко, само част от име и думите, с които ме накара да последвам своето въображение. А следата е така чуплива, едва пристъпвам по нея, защото се страхувам, че ще се пръсне, ще разпилее около мене своя прах, а после вятърът ще го раздуха по други краища, следи ще има много, а после безнадеждността ще ме изпълни вечно...
Страхувам се за времето, което няма да ми стигне да напиша най-важното, а всъщност зная ли за мен кое е то?...
До мен стои часовник, моя сянка, която ме преследва от рождение, не се разделяме. Понякога го ненавиждам - прецежда, скъперник сякаш, едва отпуска ми секунди, колкото, за да живея. Друг път нехайно отваря времето и то изтича като вода през шлюз, разсипано, безценно...
Живея като на сън, не зная това което тук седи и пише аз ли съм, тъгата ми ли, душата ми ли диша и какво ме води! Коя от мислите си да последвам, през какво да мина, да си повярвам ли и ...