2

Бях сам от около два часа. Напълно сам. Така трябваше. Имаше неща, които те отдалечаваха от заобикалящата те среда. Вярвах, че е за добро.

Последното, което научих за себе си, ми даде нова тема за размисъл. Непознатите емоции, като всеки неканен гост, дадоха най-доброто от себе си за да ме впечатлят. Посрещнах ги и ги предразположих да се настанят удобно в мен. Не обичах в дома ми да е пренаселено, но може би от учтивост не останах безразличен към тях.

Някаква центрофуга в съзнанието ми, искаше да се включи на пълни обороти. Опитах се да изключа захранването. Да укротя дуела в главата си.

Откриха в тялото ми тумор. Той беше предизвикал кръвоизлива. След операцията ми го сподели възрастен лекар по мъжки и ме остави сам. Това не беше драма. Сега такива неща се случваха често около нас. Нямаше да е редно да се правя на нещо специално. Човечеството се прочистваше от раните си по много начини…

Бях чувал за тази игра, но не я бях играл. Бях нов в нея. Да ти споделят рутинно, че във житейски план най-вероятно за теб нещата приключват, си е новина. Беше неизбежно да не разсъждавам по темата. Имах нужда. Имах нужда да надскоча себе си. Беше важно да устоя на вълната, която ме удари в гръб при тихо море. И най-вече да не драматизирам. Имах си начини да саботирам моментите на отчаяние в себе си.

Това обаче беше друго. Не беше присъда. Представих си хората, които бяха осъждани на смърт. Интересно защо, но си представих само тези, които бяха осъдени несправедливо. Не знам защо. Мда...

Бях сам в болничната стая. Загледах се навън през прозореца от леглото. Бях високо над града. Усмихнах се. На страха. Не ми беше съвсем безразличен, но и не беше толкова стряскащ, колкото той вероятно предполагаше.

Не вярвах, че смъртта съществува. В болката вярвах. Вярвах и в безсмъртието на съзнанието, в неговата вечност. Болката беше тази, която ни обвързваше с тялото и ни изкушаваше да вярваме безпрекословно, че съзнанието е просто орган в него. При мен не и се получаваше. Нямах точни отговори, но бях сигурен, че край няма.

Опитах се да си представя какво ще правя, когато премина. Предполагах, че там животът нямаше да ме притиска в ъгъла на ринга и щеше да ми даде възможност да бъда по-духовен. Искам да кажа – по-добър. Милосърден, човечен, любвеобилен, загрижен… Мда… Само, че до тогава, имаше още път да извървя.

Наближаваше полунощ. Симона лежеше в ляво от мен на леглото в болничната стая. Искаше да бъда до нея тази вечер. Това беше един от онези моменти, при които, ако си поне наполовина човешко същество, за теб важи правилото – това, което не ме убива, ме прави по-силен. Според мен точно тези частици от човешкия живот ни помагаха да стане по-мъдри, колкото и постоянно да си повтаряхме, че не искаме да ни се случват. Важно беше да не затвориш очи и да ги проспиш. Да си пожелаеш лошото да отмине по-бързо и да го забравиш. Не, не съм съгласен с това. Точно в такива моменти държах очите си най-широко отворени, а сетивата си нащрек – за да не забравя.

Не страдах истерично. Симона също се контролираше. Всеки детайл от пъзела беше важен. Да крещиш срещу нещо, което ти се случва означава, че ти го омаловажаваш.

Със Симона се запознахме преди няколко години. Много ми приличаше на това, за което мечтаех. Във всеки аспект. После се оказа, че бъркам. Не се оказа, аз така прецених. Не се разделихме, както правех обикновено. Омръзнало ми беше от раздели. Омръзнало ми беше, винаги да се оказва, че съм сбъркал. Време беше да приема реалността, че дефектът е в мен. А и напоследък, все повече се убеждавах, че над мен тегнеше проклятие – никога да не изпитвам пълно удовлетворение.

Всъщност Симона ме предаде. Най-близките ни смятаха, че съм краен и, че стандартите ми за това какво е предателство не са адекватни. Понякога се примирявах. Примирявах се, защото и аз, като всички загубени души, търсех покой. Примирявах се, защото и аз не бях идеален, а и както казах, ми омръзна от раздели. В крайна сметка това, което търсех, бе напълно възможно да не съществува. Съзнанието ми може би си го беше изфабрикувало и целта му беше само да ме дразни. Успяваше. По-скоро си го внуших, отколкото да го вярвах наистина. Щом мога да си представя нещо, как е възможно да не съществува. Ние хората не вярвахме много в неща, които са далече от нас. Истината, обаче, се състоеше в усилията ни да ги приближим.

Миналата година се оженихме. Направих и предложение на яхта. Всички присъстващи бяхме облечени в бяло. Плавахме навътре в морето, но аз сякаш стоях на едно и също място. Седях близо до кормилото с чаша шампанско в ръка и се усмихвах. Усмихвах се и мечтаех….

Симона искаше да имаме дете. Аз също. Исках да се променя, но не знаех как. Не се чувствах комфортно в моето моментно аз. Бях сигурен, че наше дете, за което да се грижа щеше да промени нещата, да ги осмисли, да нареди печелившите карти. Да ме накара да омаловажа факта, че Симона не е моята сродна душа. Глупак! Ти да не си дух! В отвъдното ще търсиш сродна душа. Материално и ограничено копеле…

Надявах се, че това ще омаломощи хроничното ми недоволство към живота, който водех.

В момента Симона беше в петия месец. Преди минути сърцето на сина ми в нейната утроба, спря да бие. Такъв дефект в мъжкия плод се случвал много рядко – едно на… Някои предполагаха, че жена ми се беше уплашила, когато ме намери да лежа в кръвта си. Лекарите отричаха тази версия. Може би това беше цената, за да остана аз жив, а душата ми в това тяло, което нося сега. Просто ми мина през съзнанието. Някаква философска догадка…

Да гледаш философски на нещата не е ли като да останеш безразличен? Или пък може би да се съхраниш…

Симона получи контракции. Помогнах й да се изправи и я заведох в банята. Не я заболя. Видях го. Имаше си всичко. Гледах го без да премигвам. Само нямаше душа, която да го накара да си поеме въздух.