Само малки букви имам в речника си. Твърде малки, за да изпиша думите си. Хората са безлични. Имат твърде скромни лица, за да показват емоциите си. И това ме убива. Съдбата ми е една и е безгранично непозната. Притежавам лъжливи  истини, които не ми позволяват да разкажа историята си. Но съществуват думи, които понякога се нареждат сами по бели листа и сами разказват мислите ми. Аз тогава плача.  Отричам съществуването си, когато имам най-голямата нужда да живея.  Пиша по мокри стъкла с пръст. Драскам по избледнели касови бележки. Мразя всичко, което съм била в миналото, но си прощавам... Защото съм била просто дете. Понякога си говоря сама и си разказвам случки. Истории за тогава, когато бях сам войн, но войн. Имах приятели, които и до ден днешен не са ме забравили, а не си правех никакво усилие да ги впечатля. Те все още ме наричат „специална”, след осем години мълчание.  Тогава, една сутрин изоставих всичко, завинаги.

И до днес, когато се обърна, виждам малко момиче да маха отдалече.

Сърдита ми е... Ала аз ù прощавам, че ме пусна да си тръгна. Беше твърде малка, за да разбере, че времето понякога спира, а действието изчезва и остава просто спомен. След време в друго, ново пространство започнах да раста преждевременно. През годините плувах в море, чиято вода ме доошлайфа и се превърнах в СЕБЕ СИ. Нищо по-различно от това, което винаги съм искала да бъда.

Но изоставих това момиче. И до днес, преди да си легне, тя  пише в дневника си разкази от деня, на последния ред добавя 'Отмина и днес'.  Сутрин закусва топло мляко и отива в 8 на училище. Нарежда се в празна колона, където единственото, което е останало наредено, са празни коридори и сиви стени. И чака...                          

Във вятър и сняг. Тя живя. В рамките на един спомен. Домът ù бе голяма къща от картинки, където някога живееше цялото ù семейство, до нея пълен парк с размисли.

Сега всичко отмина.

Махам на онова момиче единствено с ръка, нацапана с тъга. Имаше твърде голяма усмивка,  отмита от времето.  Вижда и до днес светлина само когато слънцето се отрази в прашната ù стая.  И живее, когато някой се завърне в къщата ù, за да ù подари някой спомен.

Това най-често съм аз. Подкупвам вината си с много тъга. И зелените ù очи никога не го виждат. Заливат ме въпроси като „колко съм голяма сега”, „имам ли си приятели в училище”, станах ли фризьорка” и „кажи ми, че не ям боб”...

 Не, миличка. Вътре в себе си си същото малко момиче. Страхуваш се от тъмното, макар съдбата да ти бе отредила един тъмен ъгъл за детството. Плачеш много повече, когато ти е тъжно, и имаш още повече плюшени играчки.

И това я накара да се усмихне, спокойна, че все пак има нещо, oстанало от нея... Без да си дава сметка, че нищо не се е променило, никога.

Изминаха часове разговори на прашна стара маса в хола. Припомних си толкова много и се посмях зад гърба на времето.  Знаех, че сърцето ми понякога още тупти в Италия. А животът не е по-силен от мен, за да ми забрани да се връщам там всеки път, когато пожелая.

Лудостта ми е достатъчно отзивчива, за да ми позволи да разговарям с миналото си. Чрез нея виждам живота в други светлини. Онова, което е спомен, за миг е истинска реалност. Разяснявам си, че страната на вечната романтика е оставила капка красота в сърцето ми и това обяснява всичко. Романи, вечни любовни разкази в замъци на езерото. Магия, която се вселява във всяка звезда, под римското небе и всеки столетен бор в парковете на провинцията. От това място никога няма да си тръгна. Единствената сила, способна да ме спаси от мълчание, е онова малко момиче и романите ù. Ръката, с която маха, и детското ù изражение. Онази на 8 знае много по-добре от тази на 18. И така трябва да бъде.

Времето върти лентата на моята приказка със своето вечно начало. Някои деца са винаги спретнати, други са просто щастливи. И аз бях с двете си ръце и кални крака при вторите. Чудя се кой излъга хората, че времето ги променя. Споменът е последният ред от надеждата, която умира последна.

Единствената промяна поставя животът. Държим здраво стремежа, всичко да се развива положително, но оставяме само по няколко минути в денонощието, за да си спомним кои сме.

През останалото време забравяме. Но колко от вас откриха, че понякога онова дете в нас е най-големият ни спасител.

И вече не мразя това, което съм била някога.  Онази малка аз ми прошепна: 

"Никога нямаше да бъдеш това, което си сега."