Само малки букви имам в речника си. Твърде малки, за да изпиша думите си. Хората са безлични. Имат твърде скромни лица, за да показват емоциите си. И това ме убива. Съдбата ми е една и е безгранично непозната. Притежавам лъжливи истини, които не ми позволяват да разкажа историята си. Но съществуват думи, които понякога се нареждат сами по бели листа и сами разказват мислите ми. Аз тогава плача. Отричам съществуването си, когато имам най-голямата нужда да живея. Пиша по мокри стъкла с пръст. Драскам по избледнели касови бележки. Мразя всичко, което съм била в миналото, но си прощавам... Защото съм била просто дете. Понякога си говоря сама и си разказвам случки. Истории за тогава, когато бях сам войн, но войн. Имах приятели, които и до ден днешен не са ме забравили, а не си правех никакво усилие да ги впечатля. Те все още ме наричат „специална”, след осем години мълчание. Тогава, една сутрин изоставих всичко, завинаги.
И до днес, когато се обърна, виждам малко момиче да маха отдалече.
Съ ...