Така я нарече един съученик в първи клас, когато тя го наковлади пред другарката, че е надраскал тетрадката й. А не беше честно от негова страна и нямаше повод – Данчето само се пошегува като изля мастилницата върху учебниците му.

Ниска, слаба, с прическа от вързана слама, тя не привличаше вниманието на момчетата. И затова се налагаше да ги принуждава да я погледнат по друг начин. Например, да се спъне в някой крак и изтича да се оплаче комуто трябва. Или да бутне нечия закуска от чина и с рев примъца на другарката как я бият. Или…

Много способи имаше Данчето, ама… Лоши и тъпи момчета! Не й обръщаха внимание. Даже след четвърти клас не щяха ритник да й отправят. Или барем оскубят клечките по главата. Та да покажат внимание към красотата и добротата й.

Опита се да поправи грешките на съдбата. Отиде да учи в строителния техникум. Вярно, завърши осми клас с почти цяла четворка, а това й откриваше пътя към хранителния техникум. Или СПТУ-то по съблекло и шибачество, както наричаха местните специалното училище за шивашки кадри. Обаче… Не бяха перспективни. Пълни с момичета. Пък в строителния… Иха, в курса бяха две момичета – Пенито Мъглата и тя. На Пенито й викаха така, защото можеше да прегърне момче – ако попадне на рискуващ екземпляр, и то да потъне в лапите й като в мъгла.

Останалото – момчета…

Е, пак изборът беше малък. Авантюристи се оказаха – хем Данчето им пред очите, хем гледат покрай нея и забелязват ония кокони от шивашките паралелки.

Но, все пак, успя в живота. Завърши, назначиха я в една канцелария – младо момиче, по строежите ходят само героините на филмите за социалистическите труженички. Пък там, в канцеларията, често се отбиваха уморените техници. И един от тях – явно капнал, та чак очите му се премрежваха от тежкия труд, я покани на кафе. А натам Данчето си знаеше – проговори хилядолетният женски опит. Призна му, че е забременяла, той се поозвери, защото нищо подходящо за това не си спомняше да е извършил, все пак се ожени и след година им се роди дъщеря.

Данчето си остана у дома. Мъжът й тичаше по строежите, въртеше и извънредна работа на частно, построи голям апартамент…

На нея остана само да разпредели мебелите в него. И да поеме в ръцете си махленския клюкарски пункт, осигуряващ винаги пресни и почти достоверни клюки.

Само че мъжът й нещо взе да изтрезнява. До такава степен, че махна с ръка и замина. При друга. При това абсолютно антипод на Данчето – новата беше чернокоса, къдрава, красива, умна, добра домакиня…

До такава степен му беше зор, че заряза без съдебни договорки апартамента, гаража, магазина в блока, колата…

Данчето тогава пое пътя на себеиздигането. Предложи се за председател на домсъвета, но съкооператорите вече я познаваха и панически отказаха офертата. Та се наложи тя да завоюва позиции с постоянен натиск и психологическо въздействие посредством знаменития си тенекиено стържещ фалцет…

Реши да въведе ред в ползването на вода. Обяви нужда от събрание, огледа отново банята си, където през деня познат майстор беше свързал пак водомера към тръбите и предложи – веднага всички да тръгнат на проверка по апартаментите. И установят кой във входа е откачил водомера си.

Само че един нахалник взе да обяснява – ни по закон, ни по Конституция нямат право на подобни инвазии. Което изненада Данчето – ама как така? Тя предлага, събранието решава и… Какви закони? Няма пак да вика майстор за водомера, я…

Обаче – не стана…

Тогава тя предприе наказателна акция срещу многознайкото. На следващото събрание го обвини, че кучето му направило локвичка пред асансьора. А оня тип възрази – отде накъде ще е  кучето? Ами ако някой е разлял сок или компот? Тя с език ли е пробвала, та е убедена? И дали сама не е чишнала, за да обвини примерния пес?

Ядоса се искрено Данчето. И се сети, че прякорът Киселеца трябва постоянно да се защитава. Та се развихри.

Комшийката й обяви – има болна майка, със семейството се изселват за месец, за да я гледат, та, както е по закон, да не плаща част от разходите през това време. Данчето веднага крякна, но оная извади книжка и показа закона.

Е, нейна грешка…

Събранието прие молбата. Но не и Данчето. Месец по-късно тя извади тетрадка на поредното събрание. И показа как е записвала ден след ден кога се е появявал някой от семейството на врагинята й. Кой ден, в колко часа…

Оная пробва да обяснява, че минавала цветята да полее, че… Ама Данчето не миряса, докато разплаканата жена не избяга, хвърляйки двайсетачка по нея…

После дойде вирусът. И Данчето се заключи. Затвори входната врата и отказа дори да плаща таксите в кооперацията. Веднъж в седмицата идваше я дъщеря й, я зетят, отключваха, оставяха в коридора продукти. А Данчето изчакваше 48 часа, напръскваше ги с дезифектант и после ги прибираше.

Но това, разбира се, не й пречеше да контролира живота във входа. Подслушваше на вратата и, чуеше ли, че някои са болни, включваше ги в тетрадката си. За всеки случай…

Така една комшийка беше изненадана, когато на вратата й позвъниха полицаи. Защо е нарушила карантината, къде е ходила? И обясняваше тя, че водата спряла, та слязла до гаража да наточи, че никого не е срещала, че била с шлем и маска едновременно, та даже ръкавици сложила, че без вода…

Полицаите й обясниха – в града има доста карантинирани, ама само от техния вход звъни по спешност една комшийка и вика патрулните. Не казаха име, но всички знаеха…

А Данчето си стои зад вратата. Трети месец. Зърнали я на прозореца описват зловещото видение. Отслабнала, пожълтяла – даже вирусите я заобикалят. И ни болест я лови, ни нещо нормално. Но… Умира си от страх! Всеки ден, малко по малко, неотклонно… Не пуска телевизора, не пипа радиото, не иска никого да види…

Защото знае – трябва да пази най-най-ценното на тоя свят. Себе си…