БАЩА

     На запад небето гореше запалено от залеза. Изморено от дългия ле­тен ден, слънцето бързаше да се оттегли в покоите си отвъд хоризонта. Последните му коси лъчи багреха в червенина загорялото лице на зами­сления мъж. Обикновено той изпращаше залеза с тъга по отминалия ден, че още една частица от времето му безвъзвратно си отиваше, отиваше си младостта му. Но тази вечер заедно с алените отблясъци на гаснещия ден в зениците, ведно с тъгата и възторга от красотата на залеза, свете­ха и искрици радост. Тя накара ръцете му да трепнат и в пръстите прошумоля писмото. Пишеше синът му: „Татко, станах отличник в бойната под­готовка. Дават ми награда 5 дни домашен  отпуск. Идвам си другата сед­мица..."

     Като нямаше с кого да сподели радостта си, Коста наблюдаваше огнения хоризонт с озарено от благоговение лице. И очите му уж гледаха розовите облаци, а виждаха цъфналите клони на дърветата, както в онзи паметен пролетен ден преди години.

     Връщаше се от последния курс с камиона. Денят беше труден. Еди­ният от товарачите се разболя и през цялото време той работи с другия, а после шофираше. Разцъфналият облак на дърветата сред зеленината на полето го привлече и автомобилът спря край пътя. Щом скочи от ка­бината, потъна в царството на тишината. Приведе една цъфнала клонка към лицето си, омая го аромата на цветчетата, притвори очи от удовол­ствие.

     Изведнъж дочу проплакване на бебе. Сепна се. В първия миг поми­сли, че му се е причуло, защото беше много изморен. Но докато помисли, и чу още веднаж. Детският глас бе реалност. Коста направи няколко крачки и надникна зад цъфналите клонки на трънката. Там видя шава­щото вързопче. Розовото личице на бебето грееше като малко слънчице сред тъмната зеленина на тревата.

       -  Дали не сънувам!? - промълви шофьорът. Озърна се неспокойно, но наоколо не видя никого, нито пък следи от нечие присъствие, макар че пеленачето плачеше и острият му глас ехтеше в тишината.

       - Как попадна тук, миличкото? - приведе се мъжът над него. Размахвайки мънички ръчички, то докосна небръснатата буза на Ко­ста. Шофьорът изтръпна от нежността на докосването.

     -  Сега, сега мама ще дойде и ще те нахрани, сигурно си гладно - го­вореше му той. - Тя къде отиде? Навярно всеки момент ще се върне. Ама и тя ги върши едни. Оставя ли се така в тревата край пътя такова малко бебенце?

     Времето течеше, а никой не идваше да вземе детето. Бавенето го обезпокои сериозно. Той загуби търпение, взе вързопчето в ръце.

     -  Охо, та ти си се подмокрило! Нищо, не плачи. Сега ще извикаме мама и ще й се накараме, дето толкова се бави.

     И като му беше болно да слуша как безпомощно реве малкото съще­ство, настойчиво натисна клаксона на камиона. Напразно, никой не се появи. А вече свечеряваше. Шофьорът изведнъж осъзна цялата истина. „Детето е захвърлено - заключи той. Няма какво повече да чакаме. При­бираме се в село."

     С треперещи ръце положи детенцето на седалката до себе си. Вклю­чи двигателя, но вместо фаровете включи чистачките и като поправи грешката, се понесоха по пустия асфалтов път.

     - Каква майка е била тази, дето те е захвърлила в полето?! Как ще живее занапред? Не знае ли тази безумка, че ликът ти ще я преследва всеки ден и всяка нощ, ще стряска сънищата й, не ще й даде покой, доде е жива!? Да ми падне, ще я разкъсам на парчета - заканваше се той и воланът проскърцваше в силните му ръце. Какво да те правя аз сега? Поне да имах жена, майка, а то съм сам вкъщи. Ще те закарам при Цонка комшийката. Тя има бебе, ще те накърми, ще се погрижи за тебе, а после ще видим. Тежката машина глъхна пред дома на родилката. С отмалели ръце шофьорът смъкна от колата пеленачето и го понесе навътре. Свекървата шеташе пред къщи и като видя Коста с ревящото бебе в ръце, изтри се в престилката и объркано заговори:

      - Какво е това бебе? Откъде идваш? Какво ще го правиш? Защо го носиш тук? - обсипа го с куп въпроси.

       -  Нека влезем, всичко ще ви кажа.

     Шофьорът накратко разказа какво се беше случило. Подсушиха де­тето. Нахраниха го - то се укроти. И му го дадоха.

     - Как? Няма ли да го задържите при вас? - изненада се той.

     - Без такива номера, момче! - смъмри го свекървата. - Имаме едно, стига ни. По цяла нощ не спим от рев, дандуркаме го, лекуваме го, едва се справяме. Ти му бери грижа на твоето.

     - Моето! Аз какво да го правя? Тук Цонка ще го кърми...

     - Ами, ще го кърмя. Аз моето го храня изкуствено, нямам кърма. Купи му сухо мляко, купи ританки, пелени и всичко ще е наред.

     Като разбра, че няма да ги склони, шофьорът взе бебето и тръгна. Всичко стана така неочаквано, толкова безпомощен се почувствува - като детенцето, което носеше. „Ще се погрижа сега за него, а утре ще го откарам в детския дом в града" - си каза бащата по неволя.

     Най-напред отиде в магазина, купи каквото трябва, купи мляко, би­берон намери, за няколко часа се превърна в истински грижовен баща.

     Като влезе вкъщи, стори му се студено, включи печката да затопли стаята. Подсуши подмокреното^;момченце, нахрани го и го сложи в легло­то. Доволно, то бързо заспа. Легна и Коста до него, но сън не го хващаше. Безброй мисли бушуваха в главата му. „Какви жени са днешните! Едната най-безотговорно зарязва бебето в полето, обрича го на гладна смърт, а другата пък нямала мляко да го кърми. Жени! И върви, че се жени за такива. Да карат мене, самотния мъж, да гледам дете, дето нямам представа от такава работа. Но съм доволен, че тази нощ не съм сам, имам си другарче" - и се надвеси над спящото. Изпадна в умиление, загледан в личицето му. Предпазливо го целуна. Най-после умората и преживява­нията през деня възседнаха клепачите му. Спа неспокойно. Не можеше да си намери, място в леглото в затоплената стая - беше свикнал да спи на отворен прозорец, все се питаше дали не е студено за бебето и му пипаше носленцето. Като се увереше, че е топло, че диша, пак се отпус­каше и заспиваше.

     Сутринта тръгна направо за детския дом. Но съседката Стана, само­тна възрастна жена, препречи пътя му и го заговори, преди да се качи в камиона:

      - Е, как спахте тази нощ? Как се чувстваш като баща?

      - Добре. Мина нормално - каза с гордост в гласа Коста, защото се беше справил с една толкова трудна за него задача.

     -  Къде отивате? Я го остави да ми е дружинка - предложи пенсионерката. Току що издоих кравата, ще му дам да хапне прясно млекце. Ти върви на работа и не се тревожи, аз ще го гледам през деня. И въобще, когато трябва ще ти помагам.

Коста се замисли. „Хубаво, защо трябва да бързам. И утре мога да заведа бебето в детския дом."

     - Пази го! Поверявам ти го, щом искаш - отвърна усмихнат шофьорът и тръгна щастлив на работа.

     Не заведе момченцето и на другия ден, нито на по-другия. Заживя с него Старата жена му помагаше. И не сгреши. Детето му носеше много грижи, но и много радости, осмисляше живота му. Само веднаж съжали, че го беше осиновил, когато предложи на Магда да се оженят.

-  Да се омъжа за тебе? - рече тя. - Знаеш ли, може би бих склонила, преди да си намериш син, но сега - за нищо на света. Като имаш дете, ожени се за майка му.

Трудно заздравя тежката рана, нанесена от Магда, но с време всич­ко отмина. А детето растеше, растяха и грижите по отглеждането и възпитанието му. Не се съгласи с жената, която обичаше, да остави де­тето в детски, дом. „Не струват днешните жени и това е! - си каза. - Не може да ме разбере. Защото винаги е имала всичко. А аз израснах сам, сираче бях, нямах си нигде никого. Знам какво е да си сам на този свят и няма да оставя това момченце да изживее моите огорчения и неща­стия. А може би ще срещна жена, която да обича и двама ни!" - надяваше се той.

     Но не срещна. Така се случи. Живя години наред сам с момчето, кое­то постепенно бе започнало да се превръща в мъж.

Вечерен хлад полъхна откъм гората и прекъсна мислите на Коста. Той сгъна бавно писмото, сложи го внимателно в плика и стана. Слънце­то отдавна се беше скрило. В небето блестяха първите звезди. „Дали не сбърках. Как ли би протекъл животът ми, ако тогава не беше ми се слу­чило всичко това? Кой знае!"

     Житейският му опит, събран с годините, подсказваше, че в живота човек не винаги успява да извърши това, което иска, че все ще има за какво да съжалява. „Постъпих така, както диктуваше съвестта ми. Ма­кар че живях сам, живях добре. Сам ли? Как сам? - усмихна се той, в тъмнината и пръстите му напипаха писмото в джоба. - Нали имам син! Само след няколко дни ще си дойде, ще бъдем отново двама. Юнак, не ме посрами. Струваше си, че посветих живота си на него. Отличник!"

     Коста дори не светна лампата, когато влезе в стаята. Не му се иска­ше светлината да прогони милите спомени от онази далечна пролет. Той легна и като прегърна възглавницата на сина си, която винаги държеше до своята, заспа с усмивка на лицето. Тази щастлива усмивка сякаш оза­ряваше с пламъка на надеждите, вярата и любовта, които съдържаше в себе си, мрака на лятната нощ.