Чичо Пешо се беше полуизтегнал под асмата и дремеше. Събуди го скърцането на портичката, та отвори очи и ми помаха:

- Тук съм, тук… Още мърдам…

Посочи люлката срещу любимия му диван. Знаех си – мястото ми е там Под асмата чичо Пешо държеше един старичък диван, който понякога – ако успееше, увиваше с голямо покривало за кола. Обаче, дъждът невинаги спазваше разписание. Срещу дивана беше монтирал метална люлка. Но само за гости. Той хич не я харесваше, избягваше даже да сяда отгоре й.

Разположих се, люлката с протяжно скърцане ме понесе напред – назад.

Разговорът беше кратък – кого съм видял, как е тоя, а оня…

След което чичо Пешо каза:

- Дядовци и баби, значи са останали…

- А, защо? Има и млади… - възразих аз и се усетих. Има, вярно – но не в неговия свят. А какво го интересуваше чуждата реалност?

- Младежта се изколцати… - рече чичо Пешо и завъртя пръсти в особения си жест, говорещ „Бе, хайде да не псувам…“

- Има и много свестни… - възразих, добре разбрал „изколцатването“. В нашия край така казваха за зеленчуков вреж, който е вързан на колче, но се изплъзва и реколтата гние по земята.

- Има… - съгласи се неочаквано чичо Пешо – Ама щом се налага да търсиш примери… Че и трудно ги намираш…

После се поизправи още малко, погледна ме и каза:

- Помня един случай със свястно, добро, красиво момиче… Беше малко преди големия хаос. Тук нали направиха някакво учебно заведение, неизвестно защо наречено „университет“. Събираха такси, назначиха куп местни даскали за професори, даже успяха да издадат дипломи на първия випуск, преди да фалират…

Чак толкова отдавна не помнех, но се сещах за разцвета на висшето образование в окръжния ни град. Затова кимнах.

Тогава и млади, и стари бяхме доста наивни. Мислехме, че всичко написано е истина – че как, слово е! И, че всичко що хвърчи, се яде…

- Та една нощ ме извикаха по спешност. Намерили в парка момиче. Изнасилено и убито. Невинна дущица, дори в смъртта беше като светица…От една патрулка – тогава все още униформените обикаляха града, даже в циганската махала минаваха, забелязали подозрително лице и го задържали. Твърдеше, че се прибирал от работа, бил честен частник, не бил минавал дори през парка…

Отидох в управлението. Задържаният беше доставен. Оставих го да повиси с белезниците  на коневръза в коридора, да помисли. И тогава дойдоха близките на момичето.

Оказа се, че то било от далечно село в планината. Изпратили я да учи, но – както били свикнали – всеки ден привечер се обаждала по телефона, а родителите й слизали при кметския наместник на махалата, където бил единственият телефон в района, та да я чуят.

Само че тази вечер не се обадила, те вдигнали единственият собственик на кола – раздрънкан „трабант“, превърнат в пикап, и дошли в управлението…

Заради тежкия случай бяха извикали и началникът, та той поиска да разговаря с тях. Майката и бащагта влязоха, бабата остана в коридора.

Баба… Би трябвало да е седемдесетгодишна, а изглеждаше най-много на петдесетина. Без бял косъм, ти казвам…

То и майката изглеждаше млада – не можеш й даде повече от тридесет. Бащата беше нормален човек – сух планинец, почти невидим между двете жени…

Та бабата остана в коридора – родителите бяха по-важни. Седна на пейката, аз на другия й край, в дъното на коридора униформен и един колега охраняваха заподозрения. С белезници, свел глава…

Изведнъж я повдигна, загледа се в бабата. А тя не местеше поглед от него.

- Какво си ме зяпнала? Шефе, кажи й да не се пули – обърна се задържаният към цивилния колега.

Оня нещо му измърмори, а тоя продължи:

- Не съм ти пипал момичето, бе… Не съм…

Махнах на колегата, в средата на коридора го запитах защо държат тоя така. Обясни ми – щели да го карат за изследвания, биологични проби да вземат, ама чакали да нареди шефът…

А оня се въртеше, опитваше се да гледа в тавана, но очите му все се връщаха към бабата. А тя – без да откъсва поглед от него, дойде при нас. Деликатно се дръпнах, колегата нещо й каза, бабата се върна на пейката и продължи да гледа заподозрения.

Което явно го изкара от равновесие и той се развика:

-Началство, искам да пикая! Веднага…

Колегата и униформеният го вкараха в тоалетната. Тя беше в ъгъла на коридора и добре виждах как откопчаха белезниците от лявата ръка, закопчаха го на специалната тръба, огледаха прозореца, пробваха решетката, а накрая оня помоли да го оставят сам…

Оставиха го – не е задържан, само проверяван…

Бабата гледаше към тоалетната…

Размених някоя дума с колегата, от дежурната излязоха родителите на момичето, шефът ми махаше с ръка, но…

Нещо ме тормозеше.

Повече от десет минути, а оня не излизаше. Което подразни и колегата, та с милиционера отидоха и отвориха вратата…

Заподозреният лежеше с глава върху капака на тоалетната чиния, около която се трупаше локва кръв от свободната лява ръка…

Прерязал вените си…

Втурнахме се, милиционерът направи заслон и спря родителите, бабата продължаваше да седи, шефът тичаше смаян…

После дойдоха доктори, откараха мъртвия. Само дето…

Как да ти кажа?

Вените му не бяха прерязани…

Бяха прегризани!!!

Даже ние забелязахме, когато пренасяха трупа около нас – между зъбите му имаше парченца месо от китките! Гризал…

Мълчаливо…

Което, объркани и шашардисани заявиха докторите, е абсолютно невъзможно. Прегризал е нервни възли, а това води до страхотни, неописуеми болки…

Той мълча…

После гледахме записите от камерата в коридора – вече имахме такива в управлението. Бабата си седи, аз близо до нея, колегата и униформеният пред тоалетната… И никой не доближава вратата!

Родителите и бабата заминаха. Делото пое друг колега – аз нали бях свидетел, биологичните изследвания доказаха ролята на заподозрения…

Викаха родителите и бабата за някои разговори, но – те не дойдоха.

Един колега после завъртя сърдечна история с колежка на убитото момиче. И ни разказа – всички харесвали и обичали убитата. Някого го заболи глава – слага две ръце отстрани и – минава. При женски проблеми – само прокарва ръка във въздуха около корема – и минава… Кани я на танц някой самозван донжуан – все едно прегърнал скафандър. И меракът му минава…

Питали я – отде се е научила. Казвала – от баба си. А тя откъде? Ами планина – няма лекари, няма болници, сам трябва да се оправяш…

После и друго научихме. На родителите й се родили близначки. Девет месеца след смъртта на момичето…

Но – планината далече, пътищата лоши, връзки почти няма. А и помниш какво време се завъртя…

Я ми подай вода от герана, че тая от чешмата вече е чай…