Чичо Пешо се беше полуизтегнал под асмата и дремеше. Събуди го скърцането на портичката, та отвори очи и ми помаха:
- Тук съм, тук… Още мърдам…
Посочи люлката срещу любимия му диван. Знаех си – мястото ми е там Под асмата чичо Пешо държеше един старичък диван, който понякога – ако успееше, увиваше с голямо покривало за кола. Обаче, дъждът невинаги спазваше разписание. Срещу дивана беше монтирал метална люлка. Но само за гости. Той хич не я харесваше, избягваше даже да сяда отгоре й.
Разположих се, люлката с протяжно скърцане ме понесе напред – назад.
Разговорът беше кратък – кого съм видял, как е тоя, а оня…
След което чичо Пешо каза:
- Дядовци и баби, значи са останали…
- А, защо? Има и млади… - възразих аз и се усетих. Има, вярно – но не в неговия свят. А какво го интересуваше чуждата реалност?
- Младежта се изколцати… - рече чичо Пешо и завъртя пръсти в особения си жест, говорещ „Бе, хайде да не псувам…“
- Има и много свестни… - възразих, добре разбрал „изколцатването“. В нашия край ...