Всички ние носим белезите си. Понякога се стараем да ги прикрием, да ги заровим сякаш никога не е било.
Друг път избираме да ги дамгосаме, открито признавайки:- "Да случи се, да оцелях. Това е моята болка, но и моята сила!"
Аз съм от вторите, избрали дамгосване за цял живот. И това е така, защото няма какво да крия. Покрих част от кожата си с мастило, близо до белезите. Грозен морски дракон, който не пасва с нито една рокля или обувки, но дяволски ми отива на голата кожа. И това е защото не се крия, не крия през какво минах, не крия белезите си, както правех в началото. Вече не! С годините осъзнах, че те са красиви и са толкова част от мен, колкото и краката. Крака, които можеше и да не пораснат. Белезите ми са спомен от срещата със смъртта и куража да ѝ кажа- "Не днес!"
Не всеки има привилегията да преговаря с нея. Но тя винаги те изпълва със жажда за живот. Истината е, че и на деветдесет да стана пак ще ѝ кажа:-По дяволите, живее ми се! Имам какво още да взема и да дам на живота. Има ...