Отново е мрак. Нищо не се вижда вече. Само лампите до прозорците на няколко къщи все още светят. И вървейки по прашната улица си мисля, не е ли странно, че преди живеех в оная схлупена къща там горе на баира. Но това беше някога. Сега всичко е различно. Помня, как тая улица всеки ден беше пълна с весели деца, които все още не разбираха колко може да бъде жесток света.
Виждам пак старите дървета и къщите омазани със лед, и оградите…Да! Когато бях още дете те (оградите) бяха единствената причина да не познавам света. Живеех в моя някак по детски наивен свят, живеех с идеализирания облик на света, който познавах от приказките. Мислех, че колкото и да боли винаги ще има „Happy end” накрая. Е, вече знам, че рядко всичко е с красив развой на събитията, знам че лошото почти винаги побеждава така бленуваното добро...
И продължавам да вървя, с поглед забит в земята, страхувайки се, че ще разбера, че всичко е толкова променено. А аз и живота ми, и всичко случило се на тая улица преди толкова години е само избледнял спомен. И никой не се сеща за случилото се преди и за дните безвъзмездно отлетели и оставили следи само по състарените лица, побелелите коси и осквернените души. Но аз съм същото момиче както тогава, момичето със сълзи в очите, мъчещо се да бъде силно въпреки неволите, защото знаеше, че ако се разплаче, майка му ще страда, а баща му ще го пребие(отново).
Да, винаги така ставаше, когато вече не можех да сдържам сълзите, толкова горещи, че изгаряха кожата ми. Но през всичките тези години се мъчех да забравя и да простя и успях. Само последния кошмар преживян от мен все още ме измъчва и не мога да забравя...
Не помня точно защо мама и тате отново за хиляден път се скараха пред очите ми.
Седях в ъгъла на опразнената стая( тате бе6е продал повечето мебели, за да си купи алкохол ) и плачейки, молех тати да не вика на мама, да не я удря. Но той сякаш не чуваше. Удряше пак и пак, и пак ... а аз не можех да направя нищо, за да го спра. Не, че не опитах, но той ме блъсна със толкова злоба в стената. Бавно по лицето ми започнаха да се стичат кървави капки. Беше ми пукнал главата. Но не бях само аз ранена. Мама беше още по зле. И най - лошото бе, че и при двете ни болката не беше само физическа, по – скоро психическа.
Тате излезе. Отиде на поредния си запой, забравяйки, че ние сме в кръв, че сме неговото семейство. От години не бях го виждала трезвен. Не работеше, не помагаше на мама. Само я биеше и й взимаше парите за пиячка. Затова и мама беше потънала в дългове. Едва свързвахме двата края.
Отново се върна – този път с кървясали очи, крещейки обиди. Аз бях още на пода, докато мама почиствше раната ми. Той грабна мама и почна да я съблича, да я целува брутално, но тя го отблъсна. Тогава, може би от мъжка гордост, той я удари, разкърви и устата. Никога не го бях виждала толкова озлобен. Вонеше адски много на алкохол. Никога не го бях виждала толкова пиян. Той видя, че се разплаках и също ме удари. После не знам какво е станало, била съм в безсъзнание. По някое време се събудих и видях мама цялата в кръв, неподвижна, бездиханна.
Тогава бях само на осем. Бях дете, неразбиращо защо майка му е неподвижна и не диша вече! Тате го нямаше и аз гушнах мама, защото усетих колко е студена, исках да я стопля. И така съм заспала... до трупа й...
И какво се случи с мен ли? Пратиха ме в сиропиталище, а тате беше оправдан, защото бил пиян. Години по – късно разбрах, че една вечер като се прибирал от поредната пиянска вечер е паднал в реката до нас. И понеже било зима и той замръзнал. Не! Не го мразя, простих му. Макар, че той погуби всичко свято, всичко мило. Погуби детството ми и мечтите ми. Скърши крилата на наивното в мен и ореола на благост го няма. Изчезна безследно.
Продължавам да се разхождам, но не виждам нищо. Толкова съм вглъбена в мислите си, че всичко около мен е само фон от размазани багри. Има всички нюанси на сивото и черното, но вече светлината от лампите угасна... остана само мрак, също като в сърцето ми!
* * *
Така мисля, че никога не ще узная що е истински смях а вече остарях и няма за кога да се надявам, че ще някога по лицето ми ще се изпише истинска усмивка. Поуката от всичко това е, че алкохолът води до промяна и то не в положителна посока. Алкохола погубва, замъглява съзнанието и човек е безпомощен пред него. И все още си мисля, че можех да спася мама...
© Теодора Все права защищены
умееш да "докосваш" хората с написаното.