БЕЗОПАСНА ИГЛА

Бе отдавна, тъй отдавна, че си спомням само това...

  С К. се запознахме на един езиков курс. Тя пишеше прилежно в тетрадката си, безупречно изправила гръб, облечена в бяло поло и пола шотландско каре. През междучасието успях да забележа, че полата е закопчана с голяма безопасна игла. К. бе проследила погледа ми и трябваше да кажа нещо. „Дали ще падне, ако махнеш иглата?" Веднага се засрамих от глупавата си реплика, но тя се усмихваше. За първи път. Лицето ú не бе направено за усмивка - тя се появяваше за миг и бързаше да избяга на по-сигурно място. „Искаш ли да пробваме?" Огледах се притеснено. В следващия миг тя държеше иглата пред очите ми с дългите си палец и показалец. Полата си стоеше на мястото. Но когато К. кръстоса крака, откри тънкото и, силно бедро. Продължаваше да ме гледа в очите. Много сериозно - без следа от флирт или кокетство. Тя винаги гледаше така.

   Повъртях иглата в ръце. Беше тежка, лъскава и се затваряше безупречно. Може би позлатена. Върнах и я и тя я забоде в полата със сръчно движение, точно когато учителят влизаше в стаята.

   С К. винаги вървяхме. Километри наред. Понякога през София под цъфналите кестени или капещите листа, понякога - по стръмните витошки пътеки. В сняг и мъгла. Под дъжда. Не се уморявахме. Понякога сядахме - в кафене или на полянка - а ни се струваше, че все още вървим.

  К. говореше. Тъничкият ú глас се извисяваше, когато казваше: „Защото е така!". В говоренето тя бе себе си - искаше да обговори всичко: хора, книги, филми, история, философия. Да обговори самия свят. Да си направи замък от думи, в който най-после ще се чувства сигурна. И няма да и е студено.

  Дали говорехме толкова много, защото се страхувахме от телата си?

  В първата ни нощ тя ми каза: „Аз съм почти девствена." Не знаех какво значи това. Но не ми стана смешно.

  Пръстът ми се спускаше по гладкия склон на хълбока и до острата кост на таза. „Знам, че ще ти убивам", през смях бе казала тя. Имах чувството, че през тънката нежна кожа усещам нейната съкровена същност, нещо до което не мога да проникна по друг начин. Защото на нас мъжете не е дадено да стигнем до истинското лоно на жената. Там, където има място само за плода - онова, което ще има истинска власт над нея. Докато ние стоим тъжно навън и махаме на малките си безразсъдни пратеници по дългия им несигурен път в тъмното...

  Когато се разделяхме, бе есен. Тя седеше на коленете ми в Борисовата градина. Току-що ми бе казала, че не може да ме обича колкото заслужавам. По острите и скули се стичаха сълзи, но тя не понечи да ги избърше. Вместо това извърна лице и аз видях черната и по момчешки подстригана коса. Бях я молил да я пусне дълга, а тя винаги ми се смееше. „Този път времето не ми стигна да я убедя", помислих и усетих как тазовата и кост се забива до болка в бедрото ми.

  Наскоро я срещнах в града. Тя беше.

  Само косата и беше пораснала.