БЕЗСЪНИЕ

    Часът е три. Сутринта. Вече е новия дент, поне календарният. Паля поредната цигара, поглаждам кучето, което заряза своите си, кучешки сънища, и дойде с мен в другата стая, за да ми бъде компания.
И се опитвам да си спомня. Съня си. Този, в който галих косите ти, топлих ръцете ти, целувах те със затворени очи, а въпреки това виждах лицето ти. И се чувствах прекрасно.
И се опитвам да разбера, кое в тоя сън, продължил не повече от час, а толкова пълен с живот, е истина, кое се е случвало, кое е само моят блян, кое може да се случи, какво трябва да направя?
Питам кучето, то не отговаря. То би могло да ми говори за неговите сънища. Аз от тях не разбирам, както и то от моите.
Поглеждам небето – Луната се опитва да пробие облаците с пълния си диск и е заета със себе си. Няма време за чуждите въпроси.
Поглеждам в посоката, където знам, че си. Наясно съм, че дори погледът ми да може да стигне до там, няма да видя никого. И няма да получа отговор.
Опрян на прозореца, гледам как вятърът огъва клоните на дърветата, как люлее стълбовете на уличното осветление, как върти в умопобъркан танц вдигнатите от земята снежинки. Дъхът ми прави малки облачета по стъклото.
И тогава разбирам. Вятърът ще бъде моят пратеник. Стихията ще изпълни моето желание.
Притискам устни до стъклото и тяхната влага оставя една целувка върху него.
Отварям прозореца. Вледеняващият вятър връхлита в стаята и ме удря в лицето с шепа мокър сняг. И взема целувката. Тя вече не е на стъклото, вече е в неговите прегръдки, заедно със снежинките.
Аз бързо я губя от поглед. Но знам, че дори да обиколи с нея света, все пак Вятърът ще се върне, ще намери малка пролука в стаята ти и ще я положи нежно върху спящите ти устни. Без да те събуди.
А ти ще се усмихнеш в съня си. Така, както си се усмихвала десетки пъти, когато съм ти пращал целувките си през огледалото за обратно виждане, докато спиш,
И късчето от моята любов ще влезе в сърцето ти. Ще стои дълбоко, няма да напомня за себе си. А ще те топли, ще те закриля, ще бди над твоето щастие.

....

Вече наближава пет. Гася поредната цигара, може би дванадесета. Поглеждам през прозореца. Луната, може би засрамена от своя егоизъм, се е скрила дълбоко зад облаците.
Но... Вятърът утихва. А може би наистина е изпълнил молбата ми? Може би понякога дори и боговете на стихиите се вслушват в обикновените хора?
Погалвам кучето и казвам – „Стоя с мен през моето безсъние. Благодаря ти! Имаме само половин час до разходката. Нека се опитаме да поспим. Ти – да сънуваш своите си, кучешки сънища, а аз, може би, да сънувам как галя косите ù, как топля ръцете ù, как я целувам със затворени очи и все пак виждам лицето ù... И да се чувствам прекрасно...“

До скоро, миличка... До следващия вятър... До следващата снежна целувка...
До следващото безсъние...

Обичам те!