БЕЗСЪНИЕ
Часът е три. Сутринта. Вече е новия дент, поне календарният. Паля поредната цигара, поглаждам кучето, което заряза своите си, кучешки сънища, и дойде с мен в другата стая, за да ми бъде компания.
И се опитвам да си спомня. Съня си. Този, в който галих косите ти, топлих ръцете ти, целувах те със затворени очи, а въпреки това виждах лицето ти. И се чувствах прекрасно.
И се опитвам да разбера, кое в тоя сън, продължил не повече от час, а толкова пълен с живот, е истина, кое се е случвало, кое е само моят блян, кое може да се случи, какво трябва да направя?
Питам кучето, то не отговаря. То би могло да ми говори за неговите сънища. Аз от тях не разбирам, както и то от моите.
Поглеждам небето – Луната се опитва да пробие облаците с пълния си диск и е заета със себе си. Няма време за чуждите въпроси.
Поглеждам в посоката, където знам, че си. Наясно съм, че дори погледът ми да може да стигне до там, няма да видя никого. И няма да получа отговор.
Опрян на прозореца, гледам как вятърът ...