Твоето лятно име лежи под развълнуваните листа на ореха. Върху бирата ми каца водно конче. Искам да ти го покажа, а ти да му се възхитиш… Но с теб отдавна изгубихме способността си да говорим. Аз се научих да пиша, ти - да мълчиш. Стоиш на няколко маси разстояние от мен и ме гледаш: „Тя е онази, която настоява да ме обича…” – мислиш си. Слагам огледалните си очила - така не виждаш, че те наблюдавам. Нашият малък град ни събира на бананово горещата си улица. Играем с теб на равнодушие, но и двамата знаем една и съща тайна. Искам да ти разкажа за греховете си… Порицай ме! Нещо направи… Гледам те. Ти си чистият метал, а аз ръждата.
Водното конче продължава да се крепи на ръба на стъклената халба и наблюдава случващото се. Искам да заровя слънцето за миг. В тъмнината хората се откриват най-лесно. И никога не са така далече - на няколко маси разстояние.
Известно време беше нероден, но после се роди отново… Завръщам се, за да те има в сърдечната ми кухина. Заминеш ли, кой ще ми разкаже къде ...