Пенсионираната учителка Танчева вдигна ръка към гърдите. Сърцето отново я стегна. Така, както не беше я прегръщал никога покойният й мъж. Здраво, с удушаваща хватка, пресичаща дъха…
Почака, почака… И я отпусна. Знаеше си. Няма смисъл да вика спешната, няма смисъл да разкарва хората. Ще й мине. Не е за първи път. Но никога не вдигаше шум. Така беше научена – освен теб има и други хора, живей и не пречи…
Старите учители си имаха свои възгледи навремето. Раздавай се, но не чакай благодарност. Правиш го заради децата. И най-вече заради себе си – вътрешното удовлетворение, че си полезен. Въпреки това, неописуемо беше чувството, когато на улицата я срещаха 40, 50, че и 60-годишни, някогашни ученици. Учтиво я заприказваха, питаха за здравето, искаха да я водят в близкото кафене – да почерпят поне чай или нещо безалкохолно, разказваха за живота си, за децата и внуците. Някои от които бе учила…
Градът не беше малък, но известността й отдавна го надхвърляше. Помагаше, даваше частни уроци /и кате ...