Изчегъртване на излишъците...
Пенсионираната учителка Танчева вдигна ръка към гърдите. Сърцето отново я стегна. Така, както не беше я прегръщал никога покойният й мъж. Здраво, с удушаваща хватка, пресичаща дъха…
Почака, почака… И я отпусна. Знаеше си. Няма смисъл да вика спешната, няма смисъл да разкарва хората. Ще й мине. Не е за първи път. Но никога не вдигаше шум. Така беше научена – освен теб има и други хора, живей и не пречи…
Старите учители си имаха свои възгледи навремето. Раздавай се, но не чакай благодарност. Правиш го заради децата. И най-вече заради себе си – вътрешното удовлетворение, че си полезен. Въпреки това, неописуемо беше чувството, когато на улицата я срещаха 40, 50, че и 60-годишни, някогашни ученици. Учтиво я заприказваха, питаха за здравето, искаха да я водят в близкото кафене – да почерпят поне чай или нещо безалкохолно, разказваха за живота си, за децата и внуците. Някои от които бе учила…
Градът не беше малък, но известността й отдавна го надхвърляше. Помагаше, даваше частни уроци /и категорично отказваше заплащане, не беше получила знанията си, за да печели от тях!/, когато я питаха – съветваше…
Мъжът й често казваше, че е жена от началото на миналия век чак. Макар сам той да отхвърляше всякакви компенсации за потърсена от съседите помощ.
Което пък предизвикваше недоволството и направо откровената ненавист на по-младите в квартала. Особено се дразнеше Илчо – някога неин ученик, завършил с леко надута четворка. Просто не желаеше, а и не можеше да учи, но искаше да е пръв навсякъде. Заради което и бой ядеше от съучениците, и родителите го поступваха.
Наскоро го срещна – въпреки внимателното оглеждане на улиците за успешно разминаване. Похвали й се, че станал някакъв шеф в общината. И раздавал пари на хората…
Тя се учуди: нима е продал къщата на село? А на резонния му въпрос обясни: ми, за да раздава пари, все от някъде трябва да ги взема. Не е от заплатата, каквато и да е, надали ще стигне за всички.
Той, леко обиден, защото усети бодването, взе да обяснява, че разпределял държавни пари. А тя уточни: тогава да конкретизира - раздава чужди пари, а това не е гордост като да помагаш със своето…
И, когато получи днес решението за новата уж пенсия, се сети за него. Като основа някой беше взел годините с най-ниското й заплащане. А подписът беше на жената на Илчо. Също посредствена ученичка, също шефка в общината. И пенсията беше модернизирана на... Неудобно й беше да повярва! За 40 години учителски труд…
Всеотдаен, себеотрицателен, вдъхновен труд…
Тогава я стегна сърцето.
От обида…
Човек беше, българка – макар и учителка. Не можеше да не забележи и да не сравнява света наоколо със себе си. Комшията Васко… В отлични отношения бяха, помагаха си, вечер мъжете си пиеха домашните вина и надхвалваха всеки своето. Не можеше да не види – Васко, шофьор на автобус, отопляваше къщата с нафта, но никога не купуваше. Имаше двутонна цистерничка в дъното на двора и, след поредния курс, доливаше там нещо от големи туби. Мъжът й мърмореше да не зяпа – човекът е на отговорна работа, хора кара, отговаря за живота им. А тя опонираше – че няли и тя отговаря за живота и здравето на децата, нервите са вечно наточени, отделно е нужен умствен труд, знания и умения. Каквито дори шофьорите на министрите не ползваха.
А после и Васко се пенсионира. Похвали се – пенсия почти два пъти по-висока от учителската. Държавата ценеше труда му, за разлика от отношението към учителите…
И не само труда на работниците. От другата страна живееше Мара. Жена, улучила мъжа си – не я пускаше на работа, сам въртеше полулегална частна овцеферма. От нея вземаха мляко дори за първия секретар на партията – платено или не, мъжът на Мара не споменаваше. При животните денуваше и нощуваше, на Мара разчиташе да гледа дома. Резултатите проличаха, когато дъщеря им роди второ дете от трети „годеник“, а синът още в ония години спипаха с някакви прахчета и се загуби по затворите и света.
Но Мара все се чудеше на учителката: „Ма, Танчева, какво правиш цял ден в това училище? Сутрин още си спя, пък ти – трак, трак, трак с токчетата, заминаваш. Вечер се връщаш, синовете ти готвят, сами учат, че и отличници ги пишат, студенти се изучиха… А ти – все с тетрадките под мишка…“
Сега Мара получаваше социална пенсия. И други някакви – помощи. Похвали се. Почти като Танчева.
Какво Мара – Мето циганина, живеещ с цялата орда дечурлига в долния край на улицата, цял живот на работа не стъпвал, прехранващ се с отмъкнато, примъкнато, замъкнато… Мето сега получаваше държавни помощи и пенсия накуп повече от учителката… Трудът е песен, трудът е радост, а…
Не искаше учителката да мисли за това, но… Светът се промени, нови закони на морала, а и самата дума стана ретроградна. Какъв морал? Келепирът властва и в живота, и в съзнанието…
Танчева разбираше, че доживява последното си време, но някак си искаше да изкрещи. Не знаеше как – учителите бяха научени да мълчат и градят. Хора…
Обаче… Вълните се надигаха, избиваха и се превръщаха в заплашително цунами…
Отпусна ръце. Болката бе отминала. Тогава – да напише писмото си с молба – ако може, ако не е в тежест, да преразгледат постановената й унизителна пенсия…
След два дни я откриха. Мара отишла да види защо не се показва на улицата и я заварила паднала до масата. На която намериха голям бял лист. Недовършено послание: „Възражение“.
А под него само началото: „Благодаря…“
© Георги Коновски Todos los derechos reservados
Свързани произведения
Comentarios
-
Благодаря, Красе!
-
Да напишат на камъка думата "Благодаря.." Може ли да живее достойно днес пенсионираният учител в България. ... а след време въпросът ще е друг- има ли нещо в пенсионите фондове, а защо след време..
-
Благодаря, Петре!
Признавам - основата са моите преживявания на държавната обида. Не умирам леснто - и с това съм труден за обществото. -
Малко съм далеч от пенсиите, но слушам, гледам и чета...
И каква стана тя, хора които нямаха 2-3 последователни години работа някъде, да вземат същите пенсии / в парично изражение / с хора, който цял живот са се трудили, независимо учители, служители, и са внасяли пенс.осигуровки по фондове,... ето това е несправедливо...А както искате така го тълкувайте -
Благодаря, Румяна, Безжичен, Димитре!
-
Точно това се случва сега с пенсионерите. Преизчисляват пенсиите по нови формули и вместо да ги увеличат, ги намаляват. Мисля, че не разликата в стойностите на новата и старата пенсия, не разликите между пенсията на учителката и пенсиите на споменатите епизодични персонажи убиват героинята, а унижението, обидата, засегнатата чест и достойнство. Този разказ директно развенчава обещанията за промяна. Но и други внушения се прокрадват - липса на справедливост, управленска немощ поради недостатъчна образованост. И какво излиза - учителите цял живот се бъхтят, а този къртовски труд е неефективен. Темата е толкова голяма и този разказ поставя много проблеми, защото наистина днес страдаме от къмто хора във всяка една област.
-
генек, ние, по-старите, те разбираме прекрасно. Идеализмът съществува - иначе нямаше да имаме Левски и Ботев.
А за пазарната система - две са тоталните грешки на човечеството, които "манифестират тоталното му самоубийство" (в кавички защото е перифраза на великия професор по теоретична електротехника Минчо Златев - Мъглата). И тези самоубийствени грешки са: тотална пазарна икономика (разбирай човекоядство) и "'държавата е лош стопанин" - нищо по-неверно и самоубийствено за кефа на няколко олигархически световни копелета. За протокола: Никога не съм бил социалист и не им вярвам на тях, също както на комунистите и капиталистите! -
Поздравления Коновски, така стоят нещата в тази наша държава! Щураче и не е до парите, тази жена 40години е работила една и съща професия (ако учителството е професия), можело е да я смени за повечко пари... нали!
-
Да, ама не съм разбрана, ама хич! Много си далеч от това, което съм казала.
Прочети коментара на Роси под произведението на Самадхи/Тефтерът на Всевишния - III част/ и дано разбереш -
Разбрана си. Но не си разбрала. До един момент учителката оценява света идеалистично, после е на пенсия и обществото я оценява парично.
Просто не е вярно, че героинята е наследила еснафското мерило - парите. Давам примр - аз НИКОГА не съм вземал пари за частни уроци, дори и сега. Не го разбираш, нали?
Има такива идиоти. Все още сме доста. Не пасваме на модерната ви пазарна система. Но пък си отиваме, спокойно... -
Но отношението го преценява по парите, нали. Така написано - така излиза. Не е тъжно, жалко е. Жалко е, че този начин на мислене е наседен дълбоко, както в отмиращите типажи, така и в неотмиращите. Както и да е, не съм се надявала да бъда разбрана
-
Благодаря, Таня, щураче, Деа, Валентине!
Напомням - учителка от отмиращия тип. Сравнява не парите, а отношението. Отношението на държавата и обществото към тези, на които се разчита за бъдещето - децата, а всъщност са пренебрегвани.
Има хора скептично-реалистични, които ще напсуват. Има и други, които преживяват вътрешно. А напрежението в сърцето е просто взривоопасно... -
Да, тъжно е! Който разбрал, разбрал....Чудесен разказ!
-
Сви ми се душата...
-
Питам се, ако намалената и пенсия беше по-висока от на тия изброените, щеше ли да е жива? Сигурно да. Не разбирам подобни хора, как е възможно да им влияят такива неща и то смъртоносно.
-
Тъжна и жестока истина! Толкова добре си написал разказа си, че ми се сви сърцето от болка!
-
Благодаря, Надя, Пламене!
Реалност... -
Сви ми се душата от болка и безсилие...
-
Тъжна истина 😥
Propuestas
© 2003-2024, Georgi Kolev. Todos los derechos reservados. Las obras son propiedad de sus autores.
