Странно място е блатото. Прилича на езеро, но с не приятна гнилостна миризма.

Вървя по брега и краката ми затъват в лепкавата кал. Чувам хистеричния концерт на хиляди жаби и пищящите комари, които влизат в носа и устата. Нещо бяло се подава сред тръстиките. Като доближих видях, че е крило на птица. Навлязох в джвакащата тиня и я извадих. Тънката шия и крилата висяха безпомощно. Очите и бяха отворени, но празни. Жива... Отказала се от живота.

Сложих я на купчинка мъх и огледах тялото. Нямаше рани, не бе и твърде слаба. Внимателно разтворих острия клюн.

- И, какво търсиш в човката?

Стреснах се, но вече знаех, кой е. Стоеше, като някакъв воден дух зад гърба ми.

- Наистина и в блатата ли бродиш! Чудно ми е, къде да се скрия от теб.

Започна да си подръпва прошарената брада.

- Мисляаа... Ти в момента се криеш и затова съм тук, ако живееш спокоен ще се прибера в къщи.

- И, къде е това в къщи?

- Е, как къде в теб!

- Ето това се казва прибиране, да те нося, като морски дявол в себе си.

- Защо, да не би да ти тежа?

- Не, но е неприятно да знаеш, че нещо, като тумор се е загнездило вътре.

- Туморът те убива, а аз те съживявам, показвайки ти нещата наоколо.

- Благодаря, нямам нужда от екскурзовод- психолог и пастор.

Птицата леко раздвижи тънките си крачета и немощно вдигна глава. Сега в очите и се четеше ужас и страх. Наведох се над жеравчето.

- Спри и остави животинката да осъзнае света! За нея си създанието, което не знае, какво ще направи. Отдръпни се, аз ще си поговоря с нея.

Станах, а той клекна до нея. Сложи внимателно ръка на гърдите и започна тихичко да си мърмори. След няколко минути птицата се изправи, залитайки. Беше вперила поглед в него.

- Какво и е имало?

- Трудно ще го разбереш. С една дума, Отчаяние.

- Отчаян жерав?!!! Ти чуваш ли се, какви глупости дърдориш.

- Глупакът си ти. Най-голямото отчаяние е, когато не виждаш смисъл да летиш, така просто умираш в блатото.

- И това го разбра, мърморейки си на носа или може би знаеш птичи езици.

- Езикът за всички е един, но хората са го забравили. Това е езикът даден им от Бог. Понякога има хора, които си го спомнят и си говорят с Него, както с всичко сътворено от Него.

- Защо сме го забравили?

- Защото виждаме само себе си.

Жеравът подръпна с клюн увисналия му панталон.

- Разбира се, че трябва да опиташ! В небето ще разбереш смисъла да летиш.

Птицата се затича и разперила крила, започна да маха. Издигна се над блатото. После стана много малка бяла точица в синьото небе и изчезна.

- Знаеш ли, къде отиде?

- Разбира се,  там където е жива.

- А, аз жив ли съм?

- Защо питаш мен?! Ти сам го знаеш, но не искаш да си го признаеш. И, моля те не настъпвай този червей! Той има достатъчно важна работа.

- Е, какво да полетя ли, за да не настъпвам никого с важна работа в блатото.

- Опитай, можеш го, но и него си забравил, като езика, за който ме пита.

- Дааа, аз съм спокоен, защото знам, че си луд.

- Я ми подай ръка.

Хванах протегнатата, костелива ръка.

- Сега не мисли за нищо освен за Светлината.

- За коя светлина?

- Светлината е една, всичко останало, което приемаш за светлина е отражение на Нея.

Загледах се в синьото небе и малките бели облачета. Усетих, как краката ми бавно се отделят от калта. Летях... Издигнах се високо и блатото бе прекрасно с проблясващото слънце и зелените, полюшващи се тръстики. Някой летеше до мен, но някак прозрачен, като светла сянка. Знаех си, че Никой ме следва.

Красиво е, да си жив!