Странно място е блатото. Прилича на езеро, но с не приятна гнилостна миризма.
Вървя по брега и краката ми затъват в лепкавата кал. Чувам хистеричния концерт на хиляди жаби и пищящите комари, които влизат в носа и устата. Нещо бяло се подава сред тръстиките. Като доближих видях, че е крило на птица. Навлязох в джвакащата тиня и я извадих. Тънката шия и крилата висяха безпомощно. Очите и бяха отворени, но празни. Жива... Отказала се от живота.
Сложих я на купчинка мъх и огледах тялото. Нямаше рани, не бе и твърде слаба. Внимателно разтворих острия клюн.
- И, какво търсиш в човката?
Стреснах се, но вече знаех, кой е. Стоеше, като някакъв воден дух зад гърба ми.
- Наистина и в блатата ли бродиш! Чудно ми е, къде да се скрия от теб.
Започна да си подръпва прошарената брада.
- Мисляаа... Ти в момента се криеш и затова съм тук, ако живееш спокоен ще се прибера в къщи.
- И, къде е това в къщи?
- Е, как къде в теб!
- Ето това се казва прибиране, да те нося, като морски дявол в себе си.
- Защо, да не би да ти тежа?
- Не, но е неприятно да знаеш, че нещо, като тумор се е загнездило вътре.
- Туморът те убива, а аз те съживявам, показвайки ти нещата наоколо.
- Благодаря, нямам нужда от екскурзовод- психолог и пастор.
Птицата леко раздвижи тънките си крачета и немощно вдигна глава. Сега в очите и се четеше ужас и страх. Наведох се над жеравчето.
- Спри и остави животинката да осъзнае света! За нея си създанието, което не знае, какво ще направи. Отдръпни се, аз ще си поговоря с нея.
Станах, а той клекна до нея. Сложи внимателно ръка на гърдите и започна тихичко да си мърмори. След няколко минути птицата се изправи, залитайки. Беше вперила поглед в него.
- Какво и е имало?
- Трудно ще го разбереш. С една дума, Отчаяние.
- Отчаян жерав?!!! Ти чуваш ли се, какви глупости дърдориш.
- Глупакът си ти. Най-голямото отчаяние е, когато не виждаш смисъл да летиш, така просто умираш в блатото.
- И това го разбра, мърморейки си на носа или може би знаеш птичи езици.
- Езикът за всички е един, но хората са го забравили. Това е езикът даден им от Бог. Понякога има хора, които си го спомнят и си говорят с Него, както с всичко сътворено от Него.
- Защо сме го забравили?
- Защото виждаме само себе си.
Жеравът подръпна с клюн увисналия му панталон.
- Разбира се, че трябва да опиташ! В небето ще разбереш смисъла да летиш.
Птицата се затича и разперила крила, започна да маха. Издигна се над блатото. После стана много малка бяла точица в синьото небе и изчезна.
- Знаеш ли, къде отиде?
- Разбира се, там където е жива.
- А, аз жив ли съм?
- Защо питаш мен?! Ти сам го знаеш, но не искаш да си го признаеш. И, моля те не настъпвай този червей! Той има достатъчно важна работа.
- Е, какво да полетя ли, за да не настъпвам никого с важна работа в блатото.
- Опитай, можеш го, но и него си забравил, като езика, за който ме пита.
- Дааа, аз съм спокоен, защото знам, че си луд.
- Я ми подай ръка.
Хванах протегнатата, костелива ръка.
- Сега не мисли за нищо освен за Светлината.
- За коя светлина?
- Светлината е една, всичко останало, което приемаш за светлина е отражение на Нея.
Загледах се в синьото небе и малките бели облачета. Усетих, как краката ми бавно се отделят от калта. Летях... Издигнах се високо и блатото бе прекрасно с проблясващото слънце и зелените, полюшващи се тръстики. Някой летеше до мен, но някак прозрачен, като светла сянка. Знаех си, че Никой ме следва.
Красиво е, да си жив!
© Гедеон Всички права запазени