Сънищата са странна работа.

Снощи например сънувах Боб Дилън.

Първо се целехме със снежни топки на улицата с някакви диванета, които не познавах, а после гледам самият той се задава по една улица, и върви право към мене, в моята посока. Познах го.

Гледам го аз и му викам:

   -Здрасти Боб!

Здрависваме се, а той ме преценява с малките си очички, унесено и типично по бобдилъновски, и с неговия стържещ носов глас отвръща:

    -Ти си бил млад и къдрав навремето.

И позна. Боб Дилън е голяма работа.

Дланта му беше суха и кокалеста, а здрависването здраво.

Знам, че на сутринта няма да си измия ръката, може само да си изплакна лицето и толкова.

Повечето от познатите ми се здрависват мазно, леко, и след допира у теб остава чувството, че си здрависвал октопод, но с Боб не беше така. Той си беше човек на място, и знам, че на него може да се разчита.

С една дума мисля, че снощи си намерих приятел.

Не знам как, но трябва да ги събера някак си с Боб Марли, и да направим един джемсешън някоя вечер. Например утре, защо не. В сънищата всичко е възможно.

Предпочитам такива сънища в които си говорим, пред ония еротичните кошмари, в които се въртя, затиснат между две полукълба и няма измъкване от ситуацията, докато не се събудя силно възбуден и притеснен.

Тука със сигурност има нещо, но смятам да го оставя на Фройд. Естествено, ако го сънувам някоя вечер.

Та така.

Как само искам да мога да пиша като него. Говоря за Боб Дилън, нали, не за Фройд, на когото дори не знам първото име, защото не сме много близки.

Дали и той не е Боб?

Боби Фройд не звучи зле като име - хи, хиии, ще падна от смях.

Та само как искам да пиша с такава лекота и производителност, при това с дълбочина и проницателност.

И мисля, че мога. Хватката е, Боб снощи ми намигна – хватката е в самоиронията, тоест да не се вземаш много на сериозно, защото нали знаете - светът е само сцена, и всички сме актьори ( това си ми е от Шекспир, който се изразява далеч по-увъртяно от Боб, дори и в сънищата), а и всичко е вятър работа, идеята на всичко това е да бъде временно, ако не беше, щеше да е обратното( така каза той). 

Представи си само един вечен Буда, да речем, или един вечен Мохамед, или пък един вечен Хитлер, и така нататъка - пълна смехория.

А и Бог не обича сериозните, така де - говоря за тези които говорят важно и надуто, и цялата тежест на света е отгоре им, тоест в главата им.

Светът трябва да е нещо леко в същността си, а не като да вдигаш тежести, макар традиционно да сме първи в тоя олимпийски спорт.

Ех, Боб как само умно ги редиш, мисля си аз и се хиля като невменяем, но аз често си правя така когато съм сред хора, докато не се усетя, разбира се.

Да си призная – поезията ми куца.

Мелодии имам много. И всеки ден в зависимост от това какво правя, изскачат още и още. Появяват се така от нищото. Но само гола мелодия, с ритъм, и всичко останало, които магически се добавят към първоначалната тема, нали разбирате – в главата ми, където в същност е всичко, а пък текст - йок, казано по нашенски.

На кратко Боб Дилън дойде точно на време, и смятам да се запиша в мастер класа му, който даже е безплатен, по простата причина, че е безценен, и няма как да го платиш, и най-накрая да съчетая поезия и музика в едно такова нещо, което да те удари под лъжичката, ама не защото ти носи доволство и комфорт, а защото ти го разбива, и ти посочва онова дето ти е пред очите, а пък ти не го виждаш.

Нещо от рода на :

„ Хей, Бог е шегобиец.( И баща ми е такъв, когато пийне)

Малко грубиян е той, но е добряк.

И дори да те излъже, все ще го обърне на шега.“

Да кажем нещо такова.

Мисля, че започвам да схващам - сънищата са голяма работа.

Сега като гледам - говоря бързо, и не много свързано, сякаш имам висока температура, знаете как става когато вдигнеш над трийсет и осем, девет, и така нататъка, и започнеш да ги пелтечиш едни, но не съм болен, да знаете.

Просто сънувах Боб Дилън.