“Животът е жесток, но понякога за майките е особено жесток. Няма по – лошо нещо от това, да погребеш децата си” – помисли си Любо, докато гледаше как леля Бонка бе коленичила до гроба на сина й Петьо и скубейки косите си, плачеше сърцераздирателно. Свещеникът беше приключил със заупокойните молитви и всички присъстващи се бяха наредили един зад друг, за да хвърлят шепа пръст върху спуснатия затворен ковчег. Към него се насочи и Любо, но не черната зейнала дупка бе обект на вниманието му, а воплите на клетата майка. Той преметна пушката на рамо, с която по традиция бе стрелял във въздуха в чест на починалия си приятел ловец и лекичко пристъпи до клетата жена. Протегна ръка и внимателно я докосна по рамото:
- Искаш ли да ти помогна с нещо, лельо Бонке? Ела поне да те закарам до вас. Изтощена си от мъка и не е добра идея да вървиш точно сега сама по улиците.
- Жив и здрав да си, Любчо – едва промълви леля Бонка. – Две момчета родих, здрави и яки, и двете си отидоха без време. Кому сторих ...