Този текст се появява сега, за да запълни един мой пропуск. Едно мое мълчание още от далечната 2015-та година. Недопустимо мълчание. Ала днес, когато не съм сигурен, че ще имам утре на тази мила планета наречена Земя, когато рискувам да се събудя на непознато място, където няма да мога да напиша тези редове, днес просто съм длъжен да наваксам пропуснатото. Защото едно от нещата, на които посветих своя живот е Поезията. И именно Тя не би ми простила да продължавам да мълча. Надявам се това, което споделям с читателите да остане в нечия душа. А ако ли не, то съм убеден, че ще остане в Божията. Всеки от нас има своето лично усещане за поезия. То е формирано съобразно житейския му опит и е резултат на своеобразно натрупване. Нерядко това усещане е вменено отвън от различни източници - училище, университет, студии посветени на това изкуство, прочетени творби и образци на българската и чуждестранна поезия. Естествено, както и при всяко друго изкуство първият пласт на нашия поетичен хиатус се формира от класиката. Няма начин да се разминем с такива велики чеждестранни поети като: Пол Верлен, Артюр Рембо, Шарл Бодлер, Едгар Алан По, Шандор Петьофи еtc., както и родните: Христо Ботев, Димчо Дебелянов, Пейо Яворов и др. Те безусловно са в златния фонд на поезията. Те безусловно са и мерило за поезия. Всеки един от тези колоси е писал произведенията си в мерена реч, която включва и т.нар. класически стих. При всеки един от тях е налице т.нар. ритъм. Разбира се поезията и разбирането за нея не е ограничимо само от тези характеристики. Един Йосиф Бродски, например, успя да стане нобелов лауреат за литература, скъсвайки с тях в редица свои поетични творби. Още от античната древност е писано и в свободен стих. Достатъчно е да дам за пример Сафо. Съвременното разбиране за изкуството въобще /в частност и за поезията/ е много освободено и разкрепостено. То търси нови - неформални характеристики, за да отговори и на частния въпрос: Що е и Що не е поезия? Публикувах преди време, под същото заглавие, своето виждане по въпроса:
https://otkrovenia.com/bg/eseta/shto-e-i-shto-ne-e-poeziya
Не искам да обвържа никого с него. Просто там споделих едно разбиране, лежащо до известна степен встрани от традиционното. Има стихотворения, които сме склонни тутакси да отхвърлим. Те демонстрират пълната поетична неграмотност на автора и са буквално израз на неуважение към читателя. Не за тях искам да говоря тук. Защото има и друг род стихотворения. Те са списани интелигентно и на пръв поглед дори чувствено. В тях е видна архитектурата на постройката, проследява се идейната смислова нишка и завършват с поантен финал. Всичко това е добре и не бих отрекъл известни авторски умения за написването им. Но нерядко от тези творби вее чувството, че са добре напудрени и добре гримирани до степен да заприличат на булка, която е загубила чара на девствеността си. А аз лично мисля, че девствеността е първата и най-главната отлика на едно стихотворение. Девствеността и оригиналността от ранг на къс самородно злато. Когато не съзра подобно наличие в четената от мен творба, сърцето ми я отхвърля, дори разумът да я приеме. И си казвам - това е сръчно написано, но не е истинската поезия!
През 2015г. в този сайт попаднах на една авторка, чиито творби притежаваха точно тези ценни отлики - девственост и оригиналност на самородно злато. И възкликнах радостен като Архимед: Еврика!!! Ето това е, което аз наричам поетична дарба. Дарбата дадена Свише. Тази авторка беше тогава на 18 години и мнозина изразиха съмнения, че зад нейния ник: limeruna се крие човек на друга възраст и от друг пол. Тези хора не бяха прави и постъпиха много лошо сеейки подобни съмнения и интриги. За щастие алманахът "Нова българска литература" на издателство БУКВИТЕ публикува през 2016 г. неин поетичен цикъл. Бях на премиерата на алманаха в читалище "Хайтов" и така се запознах с limeruna /Йоана Петкова/ - едно невероятно скромно момиче, което не би излъгало никого. Видях с очите си и чух с ушите си бурните овации, когато тя изрецитира някои от публикуваните в алманаха свои стихотворения. И изпитах радост - бурна радост, че може би този талант ще бъде забелязан, че няма да остане в сянка, или да бъде открит, като таланта на Петя Дубарова, след един трагичен житейски финал.
Първото стихотворение на Йоана, което ми подсказа необичайната й дарба беше:
https://otkrovenia.com/bg/stihove/esenna-vihrushka
Есенна вихрушка...
Да захапеш ябълка в ранния обед,
да сложиш мечтите във ред.
Защо ли не гоня в нощния пробег
глъчка и уиски без лед,
очите не дирят мигове щури,
девойче защо съм без грим,
защо не запявам - отвътре ме брули,
звукът на младежкия химн?
Крепя се, защо ли, на дърво, без неволи,
в клонака. Сред есенни листи
научих, че аз съм фриволи-неволи
най-волна на техните писти.
... ме отнесе.
Признавам си честно, че нищо толкова свежо и оригинално не бях чел. Нейните кратки, но много ярки поетични изригвания не закъсняха и продължиха да ме радват:
https://otkrovenia.com/bg/stihove/udivitelna-1
Удивителна
По женски мога да обичам,
дори да не обичам.
Та аз съм жена!
Ала чакай, в теб има две начала!
Тогава и по мъжки!
Ама ти си въшка!
А ти, ако не си дете, си будала!
https://otkrovenia.com/bg/stihove/opashkata
Опашката
Не съм дошла на състезание,
а бягам за забавата,
изглеждам ти побъркана:
„Не гониш ти, разправяй ми!“
А за опашките...
Обичам да преследвам
моята.
https://otkrovenia.com/bg/stihove/usetih-vyzdishkata-ti
Усетих въздишката ти
И кичурът се люшна,
ухото потрепери,
сърцето се намери,
извърнах си главата,
забравих за земята,
заплувах в твоя поглед,
товара си изпуснах.
https://otkrovenia.com/bg/stihove/obicham-te-444
Обичам те
Когато погледна тези очи...
примирам, изследвам скрити сълзи...
минеш ли парфюмен край мен...
дишам безумен цвят пленен,
тревожен трепет... пръст, който твори,
плиска в мене дъжд, и гори, до сълзи,
и гледам... с топли очи, твоята грация,
минеш ли парфюмен край мен...
пленена, прозрачна, безумна, без дъх...
с тревожен пръст на спусъка на живота ми...
Разминавам се с хора наоколо
с така чаровни ухания!...
https://otkrovenia.com/bg/stihove/nyakolko-vechnosti-po-kysno
Няколко вечности по-късно
Блясъкът в очите ти
изтече във сърцето ми,
в сърцето ми звездите
въртяха се край нас,
и кръгчето сред тъмното
затвори се със трясък,
за да
не ни
пусне никога
оттам.
Бях попаднал на истинско поетично съкровище и всяко следващо прочетено стихотворение ме убеждаваше в това. Не се съмнявайте, че и вие ще видите това съкровище, стига да надникнете, като мен, в този профил:
https://otkrovenia.com/bg/profile/limeruna
и на линка с произведенията в него:
https://otkrovenia.com/bg/author/limeruna/works
Много често се случва така, че един поетичен талант загива бързо вследствие на насърченията на обществото, а и стремейки се да се прелее в неговите стандарти. Уви, обществото е като масивна планета и неговата мощна гравитация може да се окаже пагубна за всяка дарба. Радвам се, че с Йоана това не се случи и именно този факт ми подсказва, че тя ще съумее да отстоява своя талант на всяка възраст. Това се доказва убедително от поетичното й развитие. Ето, че преди година тя ни поднесе една много силна и чувствена лирическа творба, в която е видна пълната завършеност на образи и форма:
https://otkrovenia.com/bg/stihove/disham-teb
От устните ми думичка не се отрони.
Не знаех как да махна от тъгата ти.
В пейзажа на отминалите спомени
препускаха вълни и птици. Бягаха.
Целуваха се призрачни вселените.
Усети ли от ромона на вятъра?
Как исках само капка споделеност:
и всичката превърна се на пясък.
Копнее да издишаме от времето,
в прегръдка двама стъпки да изпишем.
Страхът ми е загинал в цветовете си,
в мъглата малка паметник на нищото.
Срежи я. Нека минеш покрай нея.
Отворила е двери вечността ни.
Съдбата ни е статуя копнежна,
милувка слънце в нея - същността ти...
Не бих пропуснал да включа в своята извадка и стихотворението "Есенни вени", намерило място в цитирания алманах:
https://otkrovenia.com/bg/stihove/esenni-veni
Есенни вени
Доброто действие не иска думи,
добрата дума като кръгло мече
втвърдява сълзите ми на куршуми,
разлиства облаците да не пречат.
Омръзна ми търкулнало се слънце
да търси все капака на нощите
и тихо бродницата лудо-пълна
с коси от плосък свят да ме насмита.
Омръзна ми да падам на парцали,
а топчести звезди да стават мисъл,
омръзна ми, разлистени дърварю,
побърках се. Запалвай и разчиствай.
Много силно и изстрадано звучи стихотворението "Сляпа", писано още в началото на творческия й път:
https://otkrovenia.com/bg/stihove/slyapa-6
/след една „Раздяла“/
И махам аз, обляна във сълзи,
но нямам сили да продумам:
той, влакът още е далеч, пълзи,
но в мислите ми вече си изгубен...
...Разхождам се с затворени очи
в раздраните от слънцето тунели,
пропукана от твоите следи,
помилвали, целунали и взели.
И мракът е студен, шепти...
Пеша с изтръпнало сърце те търся...
От вътре, в мене светиш ти,
а топлината ти ме дърпа... и разкъсва...
И ето ме, обляна в светлина
живея и не знам дали е редно.
Разлистена във твойта тишина
не смея да те гледам за последно...
Заключих се във спомена за теб
към новия ти свят надежда устремила.
По релсите разхожда се дете,
но не с очи, целува те с усмивка...
Затрогваща и възвишена лирика!
"Любовта ми е ромон на сняг. Тишината е страшно дълбока." -
тези поетични възклицания винаги ще отекват в паметта ми, когато се сещам за поезията на Йоана. Може би защото те са алфата и омегата на нейната поетична душевност. Невероятни метафори, уцелващи право в десетката на сърцето. Макар и да са само част от онова, което неминуемо би видял малкият Нилс Холгерсон, пътуващ на гърба на птиците, от дивната страна на тази поезия:
https://otkrovenia.com/bg/stihove/na-gyrba-na-pticite-1
На гърба на птиците
Мила моя душа, ти си тук. Полудявам, когато далеч си,
а сърцето е спомен на звук, разпиляван писък на вечност...
Тя е птица и сън, но дори ако нямам какво да ти давам,
ме спаси и сълзите изтрий. А изчезна ли - тя ме извайва.
Под земята са много съдби, тъмни корени, сълзи, неволи...
В светлина тъмнината разбий: да засветя за малко те моля.
На земята са много неща. Но и огънят в мен е на нея.
А небето е тъничък шал. Ще се стопля ли, ако запея?
Над земята човешки вини предпочитат да сеят проблеми,
но мечтите разпалват вълни и безмълвният кораб поема
към звездите - издирва си бряг. Там очите намират посока.
Любовта ми е ромон на сняг. Тишината е страшно дълбока.
Ако има нещо, за което винаги ще бъда благодарен на този сайт, то е , че именно тук срещнах прелестното творчество на една толкова млада поетеса осенена от Бог с истинска поетична дарба. А това е толкова малко вероятно явление, колкото да открием в черния, студен и необятен космос планета, на която има живот!
© Младен Мисана Все права защищены