Срещнах го на едно разгорещено студентско събрание. Бях едва първи курс студентка в Историческия факултет, а вече знаех за него, повече отколкото за всеки друг от колегите ми. Всички го описваха като чаровен и пленителен, почти божествен. Беше се превърнал в легенда. Казваше се Божидар.

Събранието вече беше започнало, когато влязох в голямата аудитория, препълнена със студенти. На катедрата отпред беше застанал, енергично ръкомахайки един съвсем обикновен младеж - не много висок, русоляв, с изпито лице и напрегнато изражение. Беше ужасно слаб. Имаше правилни черти на лицето и големи сини очи. Две горящи факли, които сякаш прогаряха всекиго, посмял да ги погледне. Два неми свидетеля за един различен свят, за една неспокойна душевност. Може би наистина той беше необикновен.

На събранието обсъждахме как историческият факултет, да започне да издава първия вестник в университета. Това бяха размирните годините след 1989г., когато умовете на младите скитаха безцелно в неограничената свобода, която им беше дала рухването на комунизма. И тези млади умове имаха нужда от един Божидар, чиято страст и енергия да ги запали и да се превърне в техния мощен двигател за промяна. Невярващи и скептични, те искаха да повярват, че такъв амбициозен план можеше да се реализира. Искаха да повярват на някой като тях. И избраха за свой месия Божидар. Но му дадоха срок да извърши чудото – 3 месеца и готова стратегия за издаването на вестник. Залогът беше направен.

Така аз срещнах Божидар

Той бързо успя да заплени всички ни. Той беше нашият лидер, организатор, нашият гуру. Въздействаше и провокираше умовете ни. Говореше за подробности от историята, които никога не бях чувала, макар да четях много. Цитираше Ботев и Яворов и се опиваше от поезията, както никой друг от познатите ми. В неговите уста думи като „родолюбие” и „свобода” вече имаха конкретен конкретен смисъл и бързо се превърнаха в моята свобода и моето родолюбие. А Божидар се превърна в символ на новата ми вяра.

Но Божидар обичаше историята и поезията почти толкова силно, колкото обичаше и жените. Жените също го обичаха и се бореха за вниманието и компанията му. Всяка вечер в живота на Божидар имаше по една богиня, пред която той благоговееше и която осмисляше съществуването му. Всяка вечер една жена беше желана и красива в прегръдките му и умираше бездиханна в тях до сутринта. С настъпване на утрото обаче неговите богини се превръщаха в обикновени смъртни, а Божидар намираше покоя си в нечии друг храм. Само че веднъж опитали от сладкия нектар на божествения му вкус, те не искаха вече да бъдат обикновени. И го търсеха, молеха, заплашваха, ругаеха, падаха на колене, обещаваха, продаваха се в негово робство. А той ги гонеше, удряше, нараняваше. И точно тогава в най-голямото омерзение, което можеше да ги накара да изпитат, в душите на тези жени се раждаше най-голямата и чиста любов към него, която надали щяха да изпитват към друг мъж. Именно в най-лудешкия им стремеж към смъртта, се раждаше най-голямото им желание за живот. И Божидар вярваше, че това е най-големият подарък, който той можеше на поднесе на жертвената клада на своите богини, които с такава страст изгаряше и превръщаше в рогозки на своята изстрадала мъжественост.

Трите месеца минаха неусетно и първият брой на вестника беше готов. Чудото беше станало и ние отново бяхме повярвали в едно общо бъдеще. Съвсем логично, на следващия студентски съвет, всички единодушно и с бурни ръкопляскания избрахме Божидар за наш председател.

В първите месеца на поста си Божидар кипеше от енергия и идеи – щяхме да предложим на деканското ръководство нови специалности, щяхме да извоюваме автономия на историческия факултет от университета, щяхме да станем част от историята. Но заедно с идеите, в живота на Божидар жените ставаха още по-многобройни и още по-красиви, привлечени от яркия пламък на властта му. И Божидар започна да вярва още по-сляпо в своето безсмъртието и божествена предопределеност с всеки изминал ден.

Скоро започна и да пие и почти забрави за Студентски съвет и за вярата на младите, която неотдавна беше легитимирала неговата божественост. Забрави за идеалите ни, за събранията и вестника и на свой ред всички забравиха за него. Отстраниха го от поста и всичко тръгна по старому – хората отново станаха скептични, бързо се обезвериха и еуфорията отмина.

Само аз не можех да го забравя. Престана да идва в университета, не отговаряше на обажданията ми. Седях с часове на местата, които обикновено посещаваше с единствената тиха надежда да го зърна, да се уверя, че Божидар все още съществуваше. След няколко месеца случайно го открих.

Живееше в порутена къща на края на града. Нямаше врата. Само няколко бездомни кучета бяха налягали отпред. Прекрачих прага с нерешителни стъпки и отвътре ме удари остра миризма на алкохол. Навсякъде се поклащаха тъжно празни бутилки – немите свидетели за разбития мит на една легенда. В дъното, на крайчеца, се беше свило едно продънено легло и на него, прегъната на две, се виждаха очертанията на една самотна човешка фигура. Там беше седнал същият рус младеж с пламенен поглед от онова студентското събрание, смазан и променен до неузнаваемост. Протегнах ръка и го докоснах. Погледна ме с празен и чужд поглед. Наведох се и го прегърнах. И тогава слабото му тяло се разтресе от силна конвулсия и той се разплака в ръцете ми като малко дете. За секунди се бях превърнала в символ на вярата на един изгубен. И тогава усетих как в най-голямото човешко падение и отчуждение от хората, на които можеше да се обрече Божидар, беше зачената моята най-голяма и дълбока радост.

От този ден нататък животът и на двама ни се промени. Премести се да живее при мен. Грижех се за него, хранех го, бдях над него, когато алкохолната жажда изгаряше устните му. Бях негова майка и ангел-пазител. Постепенно цветът на лицето му се върна, почна да се усмихва по-често и отново потърси контакт със заобикалящия го свят. Довърши следването си в университета и се дипломира. Успях да му намеря работа в едно издателство. Аз бях сътворила едно малко чудо.

Отново говорихме за поезия и история, отново споделяхме всичко заедно, отново имахме идеали. Само че този път местата бяха разменени, аз бях неговият водач, докато той плахо следваше стъпките ми. Този път аз бях неговата единствена богиня, пред която той скланяше признателно глава и струпваше своите дарове.

И някак съвсем естествено и неусетно, моята чиста майчинска обич започна да се трансформира в дълбока и силна привързаност. Образът на майката беше започнал да се отдръпва и да отстъпва място на страстта, която една жена можеше да изпита към един мъж. В душата ми тихомълком се беше вмъкнало едно непознато дотогава чувство - желанието да притежавам Божидар по начина, по който един творец копнее да притежава творбите си.