- Трогва ли те да виждаш плачеща жена? - запита загрижено тя, докато двамата стояха изправени до леглото на болната.
- Не - побърза да отговори той и продължи:
-Че защо, това не е ли вековното им призвание, да плачат, да просят по-добро отношение със сълзите си - погледът му беше застинал,
сляпо гледаше боядисаното в бяло желязо на болничното легло.
Личеше, че мисли задълбочено по някакъв въпрос.
-Доста жестоко се изрази - тя успя да възрази само с тази фраза, толкова бяха застинали отношенията им, че просто не смееше да защитава пред него слабия пол,
към когото тя самата спадаше. Освен това тя ясно виждаше, че в мислите си той не е тук, даже не беше сигурна, че я слуша.
На нея също не и се говореше, но се почувства задължена да възрази, за да не остане с впечатление събеседника и, че я е накърнил.
Всъщност тази мисъл само миг след изричането на тези възразителни думи и се стори глупава, сега той имаше толкова проблеми.
За да не му се стори, че тя очаква да продължат спора, момичето си ...