- Трогва ли те да виждаш плачеща жена? - запита загрижено тя, докато двамата стояха изправени до леглото на болната.
- Не - побърза да отговори той и продължи:
-Че защо, това не е ли вековното им призвание, да плачат, да просят по-добро отношение със сълзите си - погледът му беше застинал,
сляпо гледаше боядисаното в бяло желязо на болничното легло.
Личеше, че мисли задълбочено по някакъв въпрос.
-Доста жестоко се изрази - тя успя да възрази само с тази фраза, толкова бяха застинали отношенията им, че просто не смееше да защитава пред него слабия пол,
към когото тя самата спадаше. Освен това тя ясно виждаше, че в мислите си той не е тук, даже не беше сигурна, че я слуша.
На нея също не и се говореше, но се почувства задължена да възрази, за да не остане с впечатление събеседника и, че я е накърнил.
Всъщност тази мисъл само миг след изричането на тези възразителни думи и се стори глупава, сега той имаше толкова проблеми.
За да не му се стори, че тя очаква да продължат спора, момичето си даде изморен вид и се отпусна на твърдия стол край леглото.
В действителност тя беше много бодра днес, беше донесла свежи цветя за болната, която не успя дори да се надигне да ги помирише заради влошеното си състояние.
Сега тези цветя изпълваха стаята с невероятен аромат, времето вън беше ужасно, вече от няколко часа валеше ситен дъжд,
небето беше мрачно, толкова рано следобед беше, а им се струваше, че вече се смрачава. Макар, че тук до болната стояха сами,
когато между тях цареше талкова голямо напрежение, не им се излизаше вън, не им се тръгваше.
Ситният дъжд, студеният вятър сякаш ги плашеше. От високия етаж те гледаха как хората, които, виждайки дъжда толкова ситен, го подценяват и не си отварят чадърите, разпръсквайки се тичешком като мравки, изкривили лицата си, вдигнали яките си, те тичаха към колите си.
Именно това разстояние от външната врата, до колата, ги плашеше най-много.
И сега двамата стояха в мрачната болнична стая, в тази задушлива атмосфера, която се образува около тежко болните хора, които дори не знаят кой стои до тях. Болната спеше. Момичето беше седнало на твърдия, неудобен стол,
а той в края на леглото, до измекналите, подути крака на болната, която, отпуснала глава във възглавницата, спеше.
За разлика от момичето, той нямаше дори къде да се облегне, кръста започваше да го боли, прегърбваше се с всяка изминала минута повече.
И двамата седяха като сковани.
Не посмяваха да мръднат, всяко тяхно движение пораждаше скърцане на мизерната мебел, вурху която сядаха.
Този страх не беше от това, че болната ще се събуди, по-скоро полагаха адски усилия да не вдигат и най-малкия шум,
защото имаше опасност звукът, който издаваше единия, да привлече погледа на другия към себе си. А ако погледите им се срещнат?! Това ги ужасяваше.
Тя започна да размисля. Всъщност нещата и се струваха прекалено преправени, усмивките в лицата на хората - толкова изкуствени.
Дни на ред, тя изиграваше един съвършен театър за себе си.
Завесата се вдигаше щом излезне сред хора. Изиграваше жестока ирония - пред човека който виждаше, че си е сложил най-подлата маска,
тя си надяваше своята, усмихваше се още по-изкуствено, одобряваше с изключителна страст онези думи и мисли,
които презираше най-много - изиграваше толкова майсторски тази огромна ирония, пред
вечния и единствения си зрител - самата себе си, че тази вечна публика долавяше всичко, което актрисата искаше да каже,
от вниманието на този заинтерисован зрител не обягваше нито една иронична нотка.
Може би и ако хората около нея можеха да изгледат тази чудесна пиеса, биха осъзнали отблъскващите си, гротестни образи.
Изведнъж болната в леглото се размърда, момичето се страхуваше от това, на момъка днес всичко му беше толкова криво, че можеше да се отнесе грубо дори
с болната. Трябваше време на болната, за да разбере кои са тези две сенки, все още безмълвни, а и доста плахи, може би плашещи се от измършавялото и след
тежката болест тяло, бледото лице, синьо-лилави петна под очите й, големите й очи, до скоро толкова красиви, а сега с този замръкнал поглед, все още огромни,
но вече в това слабо, бледо лице, изглеждаха зловещо. Повечето тежко болни се нагърбват с трудна задача - да дават кураж на посетителите си, да се опитват
да ги предразполагат, да крият отпадналостта си, болките и следите от болките си, които тялото им не скриваше, а всяко негово движение подчертаваше.
© Сиби Всички права запазени