Минаха десет минути. Остават още петдесет.

            Часът има шейсет минути.

            Дядо ме наказа да стоя един час с вдигнати ръце, на колене, в ъгъла на стаята. Сложи ми боб под коленете.

            Трябва да броя минутите до десет и на всеки десет минути да казвам колко остават.

Наказа ме, защото не мога да броя до десет. Не че не мога. Аз мога, но не броя до десет преди да отговоря на един въпрос. Аз така, ако броя до десет на всеки въпрос, кой ще ме чака? Дори и да знам верния отговор, госпожата ще ми каже: „Не знаеш. Седни си на мястото! Двойка.“ Ето, това ядоса дядо най-много. Не разбрах кое точно го ядоса. Като го запитах, каза: „Това, че не разбираш.“ Сега ще стоя един час на колене, за да разбера.

Само двамата сме и той си дяла сап за брадвата на двора, но аз не смея да хитрувам. Винаги ме хваща, когато се опитам да си сваля за малко ръцете или да махна бобчетата. Тогава ме бие с една жилава пръчка. Не гледа къде удря. И наказанието се повтаря, отначало. Затова вече не рискувам. Търпя до край.

И този път ще изтърпя, но трябва и да разбера. Трябва да разбера защо не трябва да отговарям веднага, когато ме питат нещо, а първо да броя до десет.

Започвам отначало.

Намерих едно портмоне. Никой не ме видя, когато се наведох и го взех. В това съм абсолютно сигурна. Макар че човек никога не трябва да бъде абсолютно сигурен. Сега, ако ме питат: „Видя ли те някой, когато се наведе да вземеш портмонето, ще броя до десет и ще кажа… Оппааа! Не трябва да казвам: „Никой не ме видя.“, а ще кажа: „Какво портмоне? Нито съм виждала, нито съм вземала…“ Истината е, че го взех. Отворих го и видях, че има пари и документи. Толкова много пари, че не се и опитах да ги преброя. Нямаше да мога. Първо се зарадвах. После се уплаших, че могат да ме обвинят в кражба. А аз не съм го откраднала. Намерих го. Видях, че вътре има и дребни пари. Тях ги познавам и лесно ги броя. До десет мога да събирам и изваждам, без да си използвам пръстите на ръцете. До скоро не можех, но вече мога. Дядо ми се смееше. Викаше: „Мензисът ти дойде, а още си неграмотна.“ Мълча, не му отговарям, за да не ме накаже, но и на мама ѝ идва мензисът, а е по-неграмотна и от мене. Не, тука излъгах. Не може да чете, срича, но математиката я владее перфектно. Та като видях дребните пари, реших тях да ги похарча и да върна портмонето. Заклевам се, така бях решила. Сега, ако ме попитат: „Щеше ли да върнеш портмонето?“, ще кажа… Оппааа! Щях да се изпусна! За малко да кажа: „Заклевам се, щях да го върна!“ „Какво портмоне? – ще кажа. – Нали ви казах?! Не съм виждала никакво портмоне. Обаче, ако го бях намерила, заклевам се, щях да го върна.“

Не знам защо са се усъмнили в мен и как така бързо стана работата, но след един час, като се върнах в занималнята, там ме чакаха директорът, класната, психоложката и една полицайка. Четири човека. Преброих ги веднага. Джобовете ми бяха пълни с вафли, пуканки, дъвки, кола… За пет лева и двайсет стотинки. Портмонето го скрих в един храст, в парка. Мислех, след като си изям вафлите и пуканките… Не, първо щях да изям пуканките, защото са солени, а после – вафлите, за десерт… И тогава щях да отида при класната и да ѝ кажа за портмонето. Заклевам се, щях да го направя. Скрих го в храстите, защото се страхувах да не ми го открадне някой или, ако внезапно ме проверят, да не ме обвинят в кражба. Май добре постъпих, защото полицайката наистина ме претърси. „С колко пари дойде на училище? – първо ме попита психоложката.“ „С два лева – отговорих, без да се замисля.“ Ако бях броила до десет, щях друго да кажа. Веднага ми направиха сметка на покупките. „Другите пари откъде ги взе?“ Мълча и гледам като пукел. „Другите три лева откъде ги взе?“ „Три и двайсет – поправям я аз. – Имах ги отпреди.“ Тук се справих. И като ме почнаха… Лаят срещу мен, като каракачански кучки. Дядо така вика, баба като вземе да му се кара. Те лаят, аз мълча. По едно време полицайката вика на другите: „Излезте навън, оставете ме за малко с девойката! Искам да си поговорим с нея на четири очи.“ Излязоха директорът, класната и психоложката. Останахме двете. Трябва да е била баскетболистка тази полицайка… или кечаджийка. Близо два метра висока и над сто килограма. Заклевам се, щеше да ме потроши, ако не се бях напикала. Това ми е номер. В трудни моменти винаги ме спасява. Направих локвичката и взех да се правя, че треперя. Ако беше нужно, можех и да се наакам. Не, нямаше да мога. Сутринта аках, а от тогава не бях хапвала нищо. Наака се полицайката. Хукна навън, вдига ръцете и врещи: „Не съм я пипнала! С пръст не съм я докоснала…“

Не знам защо така се случи. Къде се объркаха нещата?! Заклевам се, щях да върна портмонето. Само да бяха ме изчакали да си изям… Ох, все бързам първо да изям вафлите! Ако бяха ме оставили да си изям пуканките и вафлите, щях да отида при класната и да ѝ кажа: „Госпожо, намерих едно портмоне. Скрих го в храстите, за да не ми го открадне някой или пък да ме обвинят. Моля Ви, елате с мен, да ви покажа къде го скрих и да го предадем в полицията!“ Така си бях намислила да направя, но нещата се объркаха.

Закараха ме с полицейската кола до село. Иначе пътувам с училищния автобус, но нали се напишках, решиха, че трябва по най-бързия начин да се преоблека, за да не настина. Класната и психоложката и те пътуваха с нас. Полицайката ги помоли да не я оставят сама с мен. С нещо я бях наплашила. 

Само дядо си беше вкъщи. Обясниха му цялата случка, оставиха телефонен номер, да им се обади, ако  успее да ме прилъже да си призная.

Дядо ми рече:

– Като се преоблечеш, ела, искам да те питам нещо. Няма да бързаш да ми отговаряш! Ще броиш до десет и тогава.

Преоблякох се и се върнах.

– Питай!

Дядо пак ми рече:

– Не бързай с отговора! Брой до десет и тогава ми кажи!

– Добре! – съгласих се.

– Момиче – започна дядо бавно, – парите и документите не са важни. Тях ги прави каквото искаш, но видя ли, дали вътре има един голям златен пръстен? Това е пръстенът на Мафията. Имаше ли вътре златен пръстен?

Това, последното, дядо почти ми го изкрещя в лицето. Затова му отговорих, без да се замисля:

– Не, нямаше златен пръстен.

– Патко глупава – изсъска дядо, – нали ти казах да броиш до десет!

– И до сто да броя, видях много добре, пръстен нямаше. Само пари и документи.

Трийсет. Остава още половин час.

– Не чух! – вика дядо отвън.

– Трийсет минаха. Остават още трийсет. Половин час.

– А разбра ли?

Мълча, не отговарям.

– Тебе питам! Разбра ли защо трябва да броиш до десет?

Пак мълча.

– Момиче, ще вляза с пръчката. Отговори, като те питам!

Мислех изобщо да не му отговарям. Не ме е страх от неговата пръчка. А и тази кока-кола така ме е надула, лесно ще се напишкам.

– Няма да ти отговоря – почти му изкрещявам.

– Защо? – подскача дядо, оставя топоришката и тръгва към мен с пръчката.

Най-сериозно му отвръщам:

– Не виждаш ли, че броя?! Първо трябва да преброя до десет?!