Минаха десет минути. Остават още петдесет.
Часът има шейсет минути.
Дядо ме наказа да стоя един час с вдигнати ръце, на колене, в ъгъла на стаята. Сложи ми боб под коленете.
Трябва да броя минутите до десет и на всеки десет минути да казвам колко остават.
Наказа ме, защото не мога да броя до десет. Не че не мога. Аз мога, но не броя до десет преди да отговоря на един въпрос. Аз така, ако броя до десет на всеки въпрос, кой ще ме чака? Дори и да знам верния отговор, госпожата ще ми каже: „Не знаеш. Седни си на мястото! Двойка.“ Ето, това ядоса дядо най-много. Не разбрах кое точно го ядоса. Като го запитах, каза: „Това, че не разбираш.“ Сега ще стоя един час на колене, за да разбера.
Само двамата сме и той си дяла сап за брадвата на двора, но аз не смея да хитрувам. Винаги ме хваща, когато се опитам да си сваля за малко ръцете или да махна бобчетата. Тогава ме бие с една жилава пръчка. Не гледа къде удря. И наказанието се повтаря, отначало. Затова вече не рискувам. Търпя до край.
И този п ...