Sorbus (Пенко Пенков)
76 1571
28 февр. 2007 г., 17:16

Буболечето 

  Проза
989 0 7
    Вече сме разведени. Отивам да ги видя, но както винаги, закъснявам. Най-много естествено ми се радва госпожица Въшкова. Не можем да разлепнем. То не бяха салта, не беше гъделичкане... Наближава време да си тръгвам, а не можем да разлепнем.
   - Йоанка, - казвам - трябва да си тръгвам вече.
   - Хайде да гледаме книжка...
   - Няма как, миличка... Следващия път ще я гледаме. Обещавам!
   Жена ми усети, че ми е трудно да се измъкна и се намеси:
   - Йоанка, хайде да си я гледаме двечките.
   Сега вече беше по-лесно... Отварям вратата и им казвам:
   - Хайде, чао на всички, мушички и тревички!
   Това си ни беше нещо, което го правехме винаги, когато някой тръгваше за някъде.
   А малката въшка ме поглежда, ухилва ми се и казва:
   - Чао, буболече!
   Представете си буболече - 105 килограма на 170 см...

© Пенко Пенков Все права защищены

Свързани произведения
Комментарии
Пожалуйста, войдите в свой аккаунт, чтобы Вы могли прокомментировать и проголосовать.
  • Колко тъжно...
  • ох, много тъжно, много истинско, толкова мисли има зад тези изречения, много повече от написаното.Истинско е и най-вече откровено.Написано е много лесно, защото е изживяно.Идеята ми е , че не е плод на фантазии.Това обръщение-въшчица е много сладко.
  • Поздрави и от моите 40 на твоите 105 кг. Целувчица за Явката !
  • хе-хе
  • Тази твоя поредица ми хареса много!!!
    Поздрави, Яворе
  • Страхотно е за някой да си буболече! Колко мило!!!
  • Сладки са ти миньончетата, също като мъничетата ти ...

    Поздрав и усмивка.
Предложения
: ??:??