Вече сме разведени. Отивам да ги видя, но както винаги, закъснявам. Най-много естествено ми се радва госпожица Въшкова. Не можем да разлепнем. То не бяха салта, не беше гъделичкане... Наближава време да си тръгвам, а не можем да разлепнем.
- Йоанка, - казвам - трябва да си тръгвам вече.
- Хайде да гледаме книжка...
- Няма как, миличка... Следващия път ще я гледаме. Обещавам!
Жена ми усети, че ми е трудно да се измъкна и се намеси:
- Йоанка, хайде да си я гледаме двечките.
Сега вече беше по-лесно... Отварям вратата и им казвам:
- Хайде, чао на всички, мушички и тревички!
Това си ни беше нещо, което го правехме винаги, когато някой тръгваше за някъде.
А малката въшка ме поглежда, ухилва ми се и казва:
- Чао, буболече!
Представете си буболече - 105 килограма на 170 см...