Стоях в колата, с едната ръка на волана и другата в готовност да запаля мотора. Блуждаещият ми поглед проследяваше обсебелите ме мисли през последните две години.

 Бях се запътил към болницата, за поредните изследвания на състоянието, в което се намирах. Постоянното напрежение и всичко, което ми се случи през този двегодишен откъс от петдесетгодишния ми живот, доведоха здравето ми почти до своя край.

Лекарят ме беше предупредил, че вероятността да се справя с болестта е, само ако аз самият се боря срещу нея. За жалост, изгубих смисъла от това...

Работата ми по  корабите и пътуванията ми из света позволиха материалното ми състояние да е в границата на нормалното. Но сега можех да видя ясно отсъствието ми от семейството.

- Коста, не издържам! – каза нервно Петя.

Години наред я бях обрекъл в самота. И точно сега, когато трябваше да изживеем старините ни в мир и спокойствие, се струпа всичко наведнъж.

- Слушаш ли ме, Коста? С брака им е свършено! Разбирам, че причината може би сме ние, но ако това се беше случило в началото, когато не го искахме. Напоследък отношенията ни с Пламен бяха доста добри. Те не разбират ли, че имат две малки дечица, които едва ли могат да възприемат загубата на който и да е от двама им? Опитах се да разговарям със Христина, но тя сякаш живее в някакъв си неин свят, в който думата отговорност не съществува. Може би ти ще подходиш по-добре от мен. Знам, че не ти влиза в задълженията, но се опитвам да открия вариант да ги вразумя...

В момента, в който скъпата ми жена установи, че не ми влиза в задълженията, кръвта ми се качи в главата. Наум преброих до десет няколко пъти, за да не избухна и когато се успокоих, казах.

- Това, че не ми е кръв, не означава, че не ми е дете. Колко години трябва да изминат, за да разбереш, че в действителност Христина е толкова мое дете, колкото и Анти.

Животът ми през онези детски години бе изпълнен с препятствия, когато се опитвах да настоявам за любовта си.

Все още виждам Петя с невинното ù лице. Болката ù, безсилието и разочарованието, изписани по него, държаща в ръцете си малкото русо момиченце...

Семейството ми не можеше да приеме факта, че бих могъл да обичам толкова сляпо. Заплахите им бяха точни и ясни.

,,Все някой ден ще си признаеш, че си сгрешил. Всичко се връща, бумеранг. Тази наивност ще те погуби.’’

И днес осъзнавам, че може би са имали право.

Това малко, русо момиченце, което не бях пренебрегнал със нищо, отглеждайки го със любов, реши, че не съм достоен родител.

Когато я посъветвах, че човекът, който бе избрала да бъде спътник в животът ù, не е за нея... Тя сметна, че нямам право да ù се бъркам. Приех решението на Христина и се опитвах отношенията ни да са колкото е възможно по-спокойни. Все пак и аз имах същите трудности, когато се опитвах да убедя близките ми, че Петя е жената в моя живот.

Набързо прехвърлях случки в главата ми. За жалост, вече бях прехвърлил на тази, в която Христина и Пламен бяха захвърлили брака си някъде в миналото. Наблюдавах странните им отношения с децата, които бяха част от това минало. Подхвърляха ги като две топки и забраниха всякакъв мой контакт с тях. Преглътнах и тази горчивина, въпреки  че не можех да остана неутрален за болката, изписана върху лицето на Петя.

- Никога не съм си и представяла, че ще заслужа това отношение спрямо мен. Аз, тази, която даде живота си да я отгледам и възпитам, и това е нейната благодарност? – повтаряше и потретваше клетата ми съпруга.

С нищо не можех да я успокоя. Кой можеше да приеме факта, че на старини няма да се наслаждава на внуци, при това да има такива? Това я изяде...

Аз бях болният, а тя рухна. Наложи се да я водя в болницата. Установиха, че е нужна хирургическа намеса. Пребледнях. Само при мисълта, че можех да я загубя, ми идваше да удуша Христина със собствените си ръце. Това малко неблагодарно детенце, което бе продало душата си за глътка удоволствие. Не ù беше достатъчно това, което причини на майка си...

Не знам точно кога бе успяла да породи в мислите на Анти омраза към нас. Но твърде късно осъзнах, че съм неспособен да променя мнението на собственото ми дете към мен.

Когато скъпата ми жена имаше нуждата от подкрепата на децата си, те се бяха изплюли и двете в лицето ù.

Налагаше се да открия някой вътрешен човек в болницата, за да може операцията да се проведе успешно и без риск за живота ù. Молих се за няколко грама кръв, докато тя се гърчеше от болка...

Измъкнахме се на косъм от онова, което със сигурност щеше да ме изпрати на три метра под земята. Не че не бях се запътил натам.

И ето, все още стоящ с ръка на волана, готов за поредните досадни изследвания. Усещах някакво странно пулсиране в главата. Дълго време се чудих дали да не си повикам такси. Щях ли да се закарам до там?

Запалих колата и тръгнах...

- Коста! Коста! Чуваш ли ме? – някъде много отдалече долових нечий глас да ме вика.

Някакви сирени дразнеха ушите ми с постоянното си писукане. Опитах се да отворя очи, но много силната светлина отново ме връщаше във мрака, който ме заобикаляше...

- По-добре ли си? - попита ме Петя.

Не приличаше на себе си. Подпухналите ù очи, хлътналото лице и рошавата ù коса ми подсказваха, че доста време е стояла над мен.

- Какво се е случило? - попитах, поглеждайки болничната стая.

- Катастрофа! Ударили са те умишлено, като колата се е преобърнала няколко пъти. Едва са те измъкнали от нея. Няколко метра по-надолу, същата кола е предизвикала друга катастрофа, от която никой не е успял да се измъкне жив.

За части от секундата видях в очите на скъпата ми жена нещо, което я караше да изпитва неудобство от мен.

- Какво има? Аз ли съм бил виновен? Убих ли някой? - знаех си, че трябваше да си хвана такси.

- Не, миличък. Ти не си виновен за нищо! Христина... - прошепна името на дъщеря ни, сякаш и тя бе участник във всичко това.

- Какво пак Христина? - казах, като изобщо не ми се говореше за нея.

- Тя е билa в другата кола...