Знам, че трябва да тръгвам. Времето ме притиска в стените, бута ме в ъглите и диша във врата ми. Ей сега ще отворя вратата. Искам само една минута, Боже, моля те, превърни я в безкрайност. Боже, спри всички часовници по света, помогни ми да го погледам още малко. Този мъж, тази моя сладка, горчива, кисела, солена болка. Никога не вярвах, че всичките вкусове на света могат да се смесят в едно. В моето момче. Очите му са толкова дълбоки, че гледайки ги си правя друга реалност. Потъвам си в моята приказка, където тези сини очи ме събуждат всяка сутрин. Където не се страхувам от стрелките на часовника, защото знам, че колкото и да тракат шумно, сякаш се забиват като остриета в главата ми, нямат значение. Там нищо няма значение. Само аз и той. Боже, моля те, дай ми още една минута. Вече не съм в бутафорната си илюзия, тук съм, точно сега съм тук и осъзнавам, че трябва да тръгвам. Да, знам, че прекалявам, стана повече от една минута. Тръгвам, само да си взема палтото. Къде го запилях и него? ...