Знам, че трябва да тръгвам. Времето ме притиска в стените, бута ме в ъглите и диша във врата ми. Ей сега ще отворя вратата. Искам само една минута, Боже, моля те, превърни я в безкрайност. Боже, спри всички часовници по света, помогни ми да го погледам още малко. Този мъж, тази моя сладка, горчива, кисела, солена болка. Никога не вярвах, че всичките вкусове на света могат да се смесят в едно. В моето момче. Очите му са толкова дълбоки, че гледайки ги си правя друга реалност. Потъвам си в моята приказка, където тези сини очи ме събуждат всяка сутрин. Където не се страхувам от стрелките на часовника, защото знам, че колкото и да тракат шумно, сякаш се забиват като остриета в главата ми, нямат значение. Там нищо няма значение. Само аз и той. Боже, моля те, дай ми още една минута. Вече не съм в бутафорната си илюзия, тук съм, точно сега съм тук и осъзнавам, че трябва да тръгвам. Да, знам, че прекалявам, стана повече от една минута. Тръгвам, само да си взема палтото. Къде го запилях и него? Тръгвам из стаята да го търся, леко, на пръсти. Тук пода скърца, затварям си очите, Боже, не събуждай моето момче. Остави го да спи и да сънува мен, да сънува нашите светове, където глупавите часовници и техните гръмогласни стрелки не съществуват. Ето го палтото, виждам как се е провиснало през стола, но ще се помотая още малко. Да, ще се огледам, за да си издействам още една минута. После ще поискам прошка от Бог, после, сега за мен не съществува нищо друго освен спящото тяло на моята горчиво-сладка болка и аз просто стоя, и го гледам, и стрелките сякаш пак ме бутат отвисоко, приземяват ме, напомнят ми, че е време. Че трябва. Че вече съм закъсняла, ако и този път не си тръгна - никога няма да го направя, а трябва, трябва, трябва, защото вече нищо не ме задържа тук. И това да остана ще направи жалкото ми съществуване още по-жалко, ще ме превърне в една сянка невидимка, ще изсмуче целия живец в тялото ми, ще ме направи просто труп, който диша. Взимам палтото, отново стъпвам леко, а аз никога досега дори не съм знаела, че мога да ходя без да вдигам шум, но хората разбират толкова много неща едва накрая. Поглеждам за последен път моето момче, наум му казвам колко го обичам, знам, че ще стигне до него. В съня си ще ме чуе и ще ми каже, че той също ме обича и не иска да си тръгвам, ще ме хване за ръцете, ще повдигне брадичката ми и аз ще остана. Хоп, отново падам отвисоко, сълзите ми текат - яд ме е, че вече осма минута не мога да си тръгна, моля се като малко дете, наивна съм до мозъка на костите си и вярвам в безкрайността и хубавия край, но ще разбера много бързо, че такъв не съществува. Ей сега, само да си тръгна оттук, реалността ще ме сграбчи и ще започне да ме удря до смърт. Оставям ключа си на масата, излизам навън и затварям вратата. Май трябва да се върна и да оставя бележка, как така без никакво обяснение ще си отида? Не, тръгвай, няма да се връщаш - някакъв глас ме тормози, някакъв вътрешен, досаден, нагъл глас ми казва, че трябва веднага да си хващам пътя и кой откъде е, а аз така да не искам. Той не те обича, не те обича, не те обича, не те об….. Стига, изкрещявам с цяло гърло, ехото се разнася около мен. Стига, стига! Разплаквам се като малко дете, тръгвам надолу по стълбите, Боже, помогни ми! Бягам, колкото мога, бягам и викам, и плача, и дърветата около мен сякаш и те бягат, и хората...всичко се движи толкова бързо, спирам на едно място, задъхана, с пулс, ускорен до небесата, дишам тежко и пак го чувам същия досадник, вътре в мен – от себе си не можеш да избягаш, казва ми и смехът му ме обвива цяла.