„БЪДИ  ЩАСТЛИВА,  АНИ”

 

Първото нещо, което направи щом отвори очи, беше да погледне часовника си. Стрелките показваха девет и половина,  нещо, което не го изненада. Дори мислеше, че е по-късно -  беше си легнал към три часа, но заспа едва призори.

Стана и влезе по пижама в хола. За разлика от друг път, в цялата къща цареше необичайна тишина – телевизори, уредби, даже и портативното радио бяха изключени. Единствено от кухнята се чуваше тихия и монотонен шум на работещата миялна машина и се носеше приятна миризма от прясно изпечен кекс. Жена му, явно,  чула затварянето на вратата на спалнята се появи от столовата.

„Радвам се, че все пак успя да поспиш. Сега ще ти приготвя една хубава закуска и докато се оправиш всичко ще бъде на масата. Кафе или чай? ”

„Този път кафе, но...”

„Знам, знам. Не „мръсна кафява течност”, както наричаш моето филтър кафе, а истинско еспресо с много каймак. Имаш го.”

„Благодаря ти, няма да се бавя.”, отговори той и се отправи към банята.

Взе набързо един душ, избръсна се и само по хавлия тръгна към спалнята. На оправеното вече легло бяха подредени белъо, чорапи и дрехи, включително и дебелия  пуловер, подарък от жена му по случай Коледа. Облече се и тръгна към  столовата, където го посрещна жена му, прегърна го, целуна го по бузата и каза:

„Виж какъв сняг натрупа през нощта, а и продължава да вали. Температурата навън е минус десет градуса. Затова те моля да си облечеш дебелото дълго яке, да си обуеш ботушките с грайферите и да си сложиш шапката с наушници.”

„Слушам!”, отговори той и се опита да се усмихне.

След това застана пред холната врата, водеща към балкона откъм улицата и се загледа в градината. Дърветата бяха целите в бяло, а редките минувачи газеха в дълбокия сняг по неразчистените алеи и бързаха да стигнат час по-скоро там, закъдето бяха тръгнали. Само няколкото кучета, изведени по необходимост на разходка, бяха изпаднали в някаква еуфория и тичаха като обезумели, затъвайки до корем в снега.

Както обикновено на тази дата, спомените го запратиха години назад и градината скоро изчезна изчезна от погледа му.

Пак беше двайсет и седми януари, пак беше зима и валеше сняг, но той беше в една болнична стая в далечен дунавски град, прегърнал за последно жената, която беше обикнал още като невръстен юноша.

Продължаваше да стои като вкаменен. Жена му, която беше застанала до него, избърза очите си, пое дълбоко въздух, прегърна го през рамо и тихо промълви:

„Ела да хапнеш, че всичко ще истине.”

Това го изведе от обвзелото го вцепение. Обърна се към нея и с неочаквано спокоен глас каза:

„ Прощавай, но...”

„Разбирам. Не се притеснявай! Ти си много силен и сърдечен мъж, затова и толкова те обичам. Моля те все пак да хапнеш нещо.”

„Благодаря ти, че даже и в тези моменти си плътно до мен. Да сядаме на масата.!”

Докато закусваха жена му каза, че е успяла да се свърже с повечето приятелки на първата му жена, които обикновено на тази дата идваха у тях да почетат паметта й.

„Даже и Цецето ще дойде от Пазарджик, независимо от времето. Ще пътува с влак, а  Данчето от Плевен вече е в София. В три часа всичко ще бъде готово.”

Закусиха и той отиде в антрето да се облече, придружен от жена си. Поиска му се отново да й каже колко много и искрено я обича, колко високо цени уважението, с което приема чувствата му към починалата му жена, за безмерната й любов към сина, но не каза нищо. Тя разбра и тихо каза:

„Не казвай нищо! Не мога да не уважавам чувствата ти към една изключителна жена каквато е била Мария, дори се гордея с теб, че не се опитваш да ги превъзмогнеш. Сигурна съм, че и тя на мое место би постъпила по същия начин. А за майчинската ми обич към детето няма нужда да говорим.”

Беше сигурен, че това не е тривиален подбор от думи, а най-късата и искрена изповед на безрезервно обичаща жена и затова реши да не я обезценява с излишни благодарности.  Погали я по лицето и след кратка пауза каза:

„Сега ще разходя кучето в градината, а после ще ти звънна отдолу да го посрещнеш на стълбите.”

След разходката, при която кучето полудя от радост и заприлича на беснееща снежна фигура, звънна по домофона, отвори входната врата и каза:

„Хайде, младежо! Качвай се горе!”

Умното животно разбра какво се иска от него, изтърси снега от рунтавата си козина и полетя нагоре по стълбите.

 

Както обикновено се получаваше след промените, службите по разчистване на улиците отново бяха „изненадани от внезапно падналия сняг” и движението на коли беше много рехаво. Това не го притесни, защото колата му беше обута в перфектни зимни гуми. Разчисти само снега при изходната врата към улицата, за да може да я отвори, влезе в гаража и без проблем изкара амтомобила на улицата. Затвори дворната врата, влезе отново в колата и потегли. Спря пред известен цветарски магазин. Беше единственият клиент в момента и една от продавачките веднага отиде при него:

„Мога ли да помогна с нещо?”

„Естествено. Моля ви да ми приготвите голям букет, комбиниран от най-хубавите цветя, които имате.”

„Все пак трябва да ми кажете някакви предпочитания.”

„Например рози от различен цвят, карамфили, кали и обезателно гербери, ...”

„По колко броя?”

„По шест.”

„Но...”

„Да. Букетът не е за тържество.”

„Разбирам. Явно, човекът е бил много стойностен, затова ще ви избера най-доброто, което имаме.”, каза момичето, погледна го с уважение и наистина приготви прекрасен букет.

 

Когато пристигна му се стори, че е пред огромна вълшебна картина. Но това не беше някакъв приказен парк, а централните софийски гробища. Предположи, че алеите още не са почистени и предпочете да паркира колата на широката улица, на която се намираше централния вход. От багажника на колата взе метличка, сглобяема лопатка с предпазител на острието, които за удобство сложи в найлонов плик. Погледна големия чадър, но не го взе,  въпреки че продължаваше да вали.

Влезе през вратата до централния вход и тръгна към парцел 73. Мина покрай църквата без дори да я погледне. И защо да я гледа, още по-малко да влиза в нея. Да се моли смирено, изпълнен с признателност и готовност за саможертва! На кого и за какво?

Освен трактористите на два стари колесни трактора „Белорус” с монтирани гребла за разчистване на алеите от снега, от които единия теглеше на буксир своя събрат, навярно за да запали, не се виждаха никакви други хора. Вече вървеше по тясната алея  и преди да стигне мястото видя самотна жена в съседния парцел, която стоеше като статуя пред един гроб близо до алеята. Беше висока, по всяка вероятност млада, облечена в скъпо визонено палто и пасваща към него елегантна, също кожена, шапка. Явно, погребението е било извършено наскоро, защото въпреки дебелия сняг си личеше, че гробът още не се е слегнал, а нямаше и паметна плоча – само красиво изработен дървен кръст и ваза, в която се белееше букет от кали.

Когато се изравни с нея, жената инстиктивно се обърна към него, при което той едва не спря, без да откъсва поглед от лицето й.

„Добър ден.”, учтиво поздрави той и моментално съобрази, че в случая този поздрав не е подходящ – не може денят да е добър за една жена в траур, дошла в такова време и то сама на гроба на, явно, много близък покойник.

„Добър ден!”, отговори жената, обърна главата си към кръста и отново застина.

Още с пристигането при гроба, той се зае с почистването му от навалялия сняг, след това паметната плоча и мраморната ваза до нея. Постави цветята във вазата и скръстил ръце на гърдите си застана пред гроба. На плочата, с неколкократно подменяни поради кражби бронзови букви, бяха изписани две имена – на дъщеря му, приключила земния си път на седемнайсет и половина и на първата му жена, едва навършила петдесет години. Както и друг път когато застанеше пред този гроб, спомените го поведоха из други времена, места и преживявания. Внезапно си спомни за разговора с жена си преди да тръгне за гробищата, а след това за последната молба на жената, пред чийто гроб бе застанал и почти несъзнателно повтори наум нещо, което вече беше казвал и на глас на същото място:

„Макар и след повече от три години изпълних последната ти воля. Сигурен съм, че ти ще приемеш обичта ни с детето към жената, която застана до нас така,  както  тя самата направи с неугасващите ни чувства към теб.”

Остана пред паметната плоча докато му се стори, че буквите от надписите се раздвижиха.  Беше напълно наясно, че „видяното” нито се е случило, нито е възможно да се случи, но много му се искаше това да е някакъв знак. Сложи предпазителя на острието на лопатката и заедно с метличката ги прибра  в плика. Погледна още веднъж към паметната плоча и после тръгна към алеята, без повече да се обръща.

За негова изненада, младата жена в отсрещния парцел продължаваше да стои неподвижно, скръстила ръце на гърдите си като него преди да си тръгне, вперила  поглед в дървения кръст. Дори не бе изтръскала навалялия по палтото и шапката й сняг.

Когато се изравни с нея спря и застана неподвижно. Жената се обърна към него и попита:

„Извинете, казахте ли нещо?”

„Не.”

„Понеже спряхте...”

„Просто чакам.”

„Прощавайте. Помислих си, че сте казали нещо, което не съм чула.” и понечи отново да обърне главата си по посока на кръста, когато той допълни:

„Чакам вас.”

„Мен!”, озадъчена попита тя.

„Да, и се надявам да ме разберете правилно. Не мога да си тръгна и да ви оставя сама в това безлюдно гробище и то в такова време. Но вие не се притеснявайте, можете да останете пред гроба колкото намерите за добре. Аз ще ви изчакам на алеята.”

Тя понечи да каже нещо – може би не особено любезно, но в това време се чу просташки кикот. Той така и не научи какво искаше да каже жената, защото и двамата автоматично се обърнаха към посоката от която чуха неприличния смях. Това, което видяха я втрещи дотолкова, че тя направо остана с полуотворена уста.

На пряката широка алея, вървяха двама нугледни и явно, добре подпийнали мъже. Единият от тях беше надигнал  бутилка и след като отпи от нея, кискайки се  я подаде на своя „колега” казвайки с висок глас:

„И тъкмо когато се навеждаше да запали свещта, аз я сграбчих отзад и...”

Без да изчака края на изречението, младата жена изтича на алеята и обхваната от ужас каза:

„Моля ви, спасете ме!”

„Спокойно.”, каза тихо той. „Единственото нещо, което трябва да направите е да ми се доверите. Останалото оставете на мен.”

„Прощавайте за простащината, която едва не произнесох. Вече съм убедена, че сте почтен човек и ви моля да ме изведете от тук колкото може по-бързо.”

„Това и ще направя. Само ви моля, каквото и да стане в следващите няколко минути, да не се паникьосвате, още по-малко да предприемате каквито и да било необмислени действия и най-вече в никакъв случай да не се развикате или побегнете.Сега вземете тази метличка и ако някой от двамата все пак успее да се доближи до вас, без каквото и да е колебание я забийте в очите му.”, отговори той, подавайки й извадената от плика метличка.

С дясната си ръка стисна  дръжката на лопатката, останала в плика, а с лявата  хвана жената под ръка и я поведе към алеята, по която се движеха двамата пияни мъже.

„Но защо не тръгнем в обратната посока? Иначе ще се срещнем с тези пияници точно на кръстовището? Те може и да ни нападнат?”, силно обезпокоена попита тя и се спря.

„Казах без паника. Те и без друго ще ни нападнат, но поне няма да е в гръб. Затова искам точно да изпълниш това, което ще ти кажа. Щом се срещнем с тях веднага заставаш зад мен, но в никакъв случай няма да се отдалечаваш повече от два метра! Ясно!”

Умишлено говореше императивно и то но „ти”. Не беше грубиян – просто знаеше, че в подобни случаи за учтиви обяснения и изрази нито имаше достатъчно време, нито пък те щяха да имат нужния ефект. Беше трениран моментално да взима хладнокръвни решения в критични ситуации, въпреки че за него случващото се в момента не попадаше в тази категория.

„Ясно.”, отговори тя и покорно тръгна с него.

Наближиха широката алея, когато двамата мъже ги забелязаха. Този, който държеше бутилката извика радостно:

„Добре, че запалихме по една свещ в църквата, въпреки че не ги платихме. Ето, Бог се смили над нас и не се забави да ни изпрати награда.”

Бяха на метър от широката алея, а двамата пияни мъже спряха на пресечката. Другият се изкиска доволно и не се забави да изкоментира:

„Прав си. Сега приготви въжето!”, след което извади голям нож и пристъпвайки към двамата безцеремонно заяви:

„Добра среща, гълъбчета. Ако не искате да останете завинаги в този прекрасен парк, трябва безропотно да изпълнявате всичко, което ще ви наредим.”

„И какви са тези нареждания?”, спокойно попита кавалерът на младата дама, която усети, как лявата му ръка я изтласква назад и следвайки дадените й указания побърза да застане зад него.

„Първо, ти ще подадеш напред двете си ръце с допрени длани и ще стоиш неподвижно докато моят колега върже ръцете и краката ти. Всеки опит за съпротива ще доведе единствено до приключване на земният ти път.”

„Второ?”

„Второ, ще проведем много интимен разговор с младата дама и когато изчерпим всички интересуващи ни теми ще я опаковаме като теб, разбира се, без това скъпо кожено палто и другите излишества по нея. След това ще ви оставим да си говорите на воля ей в онази гробница.”

„Трето?”

„Третото е да престанеш да задаваш въпроси и веднага да подадеш ръцете си.”

„Добре.”, отговори „кавалерът” и подаде лявата си ръка.

„Казах и двете ръце.”, изръмжа мъжът и заплашително размаха ножа в протегнатата си напред ръка.

„О, извинявай. Ръка за ръка.”, след което последва мощен удар със съпьорската лопатка но с плоската й страна, по ръката държаща ножа, при което ножът изхвръкна и изчезна в дебелия сняг, а ръката безпомощно увисна. Преди да завие от болка, нападателя получи нов удар, но този път по главата и се струполи в снега.

Колегата му, който беше сложил бутилката в джоба на якето си и беше зает с размотаването на въжето, остана прав като хипнотизиран, но само за секунди, защото след премерен удар в главата побърза да се приземи при колегата си.

„Но вие ги убихте.”, ужасена извика жената.

„Разбрахме се да не викаш! Що се отнася до тези юнаци, те ще се свестят, но с огромни цицини по главите. Но щом ти си толкова състрадателна, можеш да им окажеш първа помощ, а аз си тръгвам и то веднага.”

„Не, само това не. Не ме оставяйте сама.”

„Тогава сложи метличката обратно в плика и да тръгваме.”

Тя пъхна метличката в отворения от него плик, сложи ръцете в джобовете си и двамата продължиха пътя си, но вече по широката алея.

Пристигнаха до колата без да срещнат когото и да било.

„С кола ли си?” попита той.

„Не, ще извикам такси по телефона.”, отговори механично тя и отвори чантата си, навярно за да извади мобилен телефон.

„Няма нужда от такси. Това е моята кола и ако не възразяваш ще те закарам където поискаташ.”

„Но...”

„Какво но...?”. Остава да стърчим тук и да чакаме твоето такси, което кой знае кога ще пристигне.”, каза той, отвори дясната предна врата и вече любезно допълни: „Моля!”

Жената покорно прибра пешовете на дългото си кожено палто и седна в колата. Той затвори вратата, мина от другата страна, отави плика на пода зад неговата седалка и след секунди потеглиха без да разменят нито дума. Едва когато наближиха подлеза на ж.п. линията, жената промълви като че ли по-скоро на себе си:

„Господи, дали това не е още един ужасен кошмар?”, на което той спокойно отговори:

„Не е кошмар, а реален случай. Не ти казвам веднага да го забравиш, защото няма да можеш, но поне мога да ти дам няколко полезни съвета. Първо обаче имам един въпрос.”

„Какъв въпрос?”

„Къде живееш? Извинявай, не къде живееш, а къде искаш да те закарам?”

„Но аз...”, започна тя, но той я прекъсна и то нарочно не много любезно – не за да я накърни, а за да й помогне по-скоро да дойде на себе си, защото знаеше, че в такива случаи някой  трябва да поеме „командването”.

„Това не е отговор.”

„До ъгъла на булевард „Левски и „6-ти септември””, отговори тя и започна да търси нещо в чантата си: „Поне да се обадя по телефона на „Бърза помощ”, все пак това са хора.”

„Преди да се обаждиш на когото и да било, ще бъдеш ли така любезна да чуеш внимателно това, което ще ти кажа, а след това прави каквото искаш?”

„Да.”, автоматично отговори тя, подчинявайки се на императивния тон и затвори чантата си..

„Първо, веднага ще засекат номера, от който е дадено съобщението и още днес ще цъфнеш в следствието за обяснение. Ти естествено ще разкажеш всичко, включително и как аз съм отказал да се занимавам със свестяването на тези отрепки. Вече ти казах,  че освен цицини по главата едва ли ще има други усложнения, а и хората със снегорините  без друго ще ги открият. Е, ръката на единия ще бъде аут за месец-два, но в момента няма опасно кръвотечение. А какво ще стане с нас? Разтакаване по следствие, прокуратура и накрая като нищо могат да ме осъдят и то защото при неизбежна самоотбрана съм неутразирал двама престъпници, които отгоре на всичко могат да бъдат осъдени само условно срещу мижава гаранция, въпреки че неминуемо имат дебели досиета в полицията. Достатъчно е да осигурят пари за наемане на някой мастит адвокат като Марин Марковски и въпросът им е решен. Теб също могат да осъдят като съучастничка, макар и условно.

Следите ни скоро ще бъдат заличени от падащия сняг и вятъра. Но даже и да остане нещо или да ни потърсят на база на оставените от нас цветя, докато си била на гробищата не си срещала или виждала когото и да било. Разбра ли?

„Да”, отново като автомат потвърди тя, а той продължи:.

„Второ, предположенията ти какво биха направили с теб същите тези типове, за които едва ли не се разрева от жалост, са само бледа представа в сравнение с това, което щеше да стане в действителност...”

„Моля ви не продължавайте!”

„А ти не ме прекъсвай! Не само щяха да се гаврят часове с теб, но бъди сигурна, че щяха да се обадят и на свои авери, които да продължат гаврата, та ако ще да си изпаднала в пълно безсъзнание или вече бездиханна. Накрая и двамата щяха да ни направят на решето с големия нож, който сама видя. След време във вестниците щеше да излезе съобщение, че в гробницата на еди кой са открити два разложени полуголи трупа.”

„Моля ви да престанете защото ще повърна или ще загубя съзнание.”, проплака тя, но той  отново не обърна внимание на молбата й.

Знаеше много добре, че постъпва силово - всъщност го правеше нарочно. Беше наясно, че това би могло да предизвика нов стрес, но въпреки това пренебрегна тази опастност. Направи го, понеже беше сигурен, че макар и все още подсъзнателно, тя вече е разбрала, че опасността е отминала и ужасните последствия, за които й спомена, няма да се случат. От друга страна, за разлика от многословните успокоявания с потупване по рамото, това беше най-бързия начин да се премахне евентуалното й чувство за вина и   угризения на съвестта, както и елиминиране на грешни намерения и постъпки. За да се увери, че вече има ефект от казаното, той продължи в същия дух:

„Но  щом си толкова голяма самарянка, ще спра при някой уличен телефон за да се обадиш в „Бърза помощ”, въпреки че след време могат да те индетифицират по гласа. А след като се обадиш можеш да вземеш такси, да се върнеш обратно в гробищата и да завиеш двамата юнаци с палтото си, за да не настинат докато дойде линейката.”

„Не, не, не. За бога, не спирайте!”, едва не извика тя и хвана главата си с ръце, а той продължи да кара спокойно без повече да й обръща внимание. Когато се поуспокои тя се обърна към него:

„Прощавайте. Прав сте и ми е толкова неудобно за неадекватното ми държание, че не знам как да ви се извиня.”

„И добре, че не знаеш, а  ако беше чула какво исках да ти кажа преди малко, нямаше и да имаш нужда да се извиняваш. Що се отнася до мен, аз ти простих предварително, защото ми беше ясно как ще реагираш.”

„Благодаря ви най-искрено. А мога ли да ви помоля да ми кажете  съветите, за които споменахте?”

„Разбира се. Първо, да свикнеш да мислиш преди да направиш или кажеш нещо, а не след това, както се получи преди малко. Второ, не само да не говориш за случилото се, но и да престанеш да мислиш за гробищата и трето, но най-важно: на всяка цена да вземеш незабавни мерки за стабилизиране на психиката си.”

Тя го слушаше внимателно и след кратка пауза каза:

„Обещавам да изпълня съветите ви, но ви моля да ми обясните какво имахте предвид под стабилизаране на психиката ми.”

„Съжалявам, но скоро ще пристигнем, така че няма да има време за това. Но ти явно си интелигентна жена и при добро желание, сама можеш да намериш отговора.”

„Не може ли да го чуя директно от вас? Много ви моля, ако имате малко време и не възразявате, да пийнем по едно кафе и да поговорим.”

„Къде?”

„Наблизо има едно прилично заведение.”

„Тогава няма проблем.”

Вече беше обядно време и в кафенето имаше само няколко шумни младежи, които бяха в отлично настроение – разговаряха високо и непрекъснато се смееха. Той я поведе   към отдалечената от младежите масичка в ъгъла. Докато й помагаше да си съблече палтото можа да я види по-добре и то отблизо. Сякаш някакво менгеме стисна сърцето му. До него стоеше една  много красива, с безупречно тяло жена. Но не тази констатация беше причината за задействането на жестокото менгеме.

Настаниха се на масичката и виждайки че към тях вече се е запътила сервитьорката той спокойно и тривиално любезно попита:

„Какво ще желае младата дама?”,

„Капучино, минерална вода и малък коняк.”

Той го повтори на момичето като добави дълго еспресо и нектар от кайсии.

Сервитьрката записа поръчката и тръгна към бара, а жената попита.

„Вие няма ли да пийнето нещо по-силно?”,

„Не.”

„ Заради колата, или сте въздържател?”

„Заради колата да, иначе въобще не съм въздържател, но и по принцип никога не пия алкохол преди дванйсет часа.”

Тя не каза нищо, извади от чантата си кутия тънък „Давидоф” и елегантна запалака и му предложи цигара, която той любезно отказа.

„Въобще ли не пушите?”, попита отново тя – може би  големият стрес от случилото се в гробищата, макар и донякъде, беше притъпен или пък просто искаше да изглежда по-храбра.

„Не, пуша когато ми се прииска и то „Давидоф”, разбира се, нормален, но също никога преди дванайсет часа местно време.”

„Какво имате предвид под местно време?”

„Времето в държавата, в която се намирам.”

„Значи пътувате често?”

„Пък аз мислех, че се отбихме тук да поговорим за теб, а не аз да отговарям на цял конспект от въпроси.”

„Извинявайте, но следвайки един от вашите съвети се опитвам да отклоня мислите си от гробищата.”, призна откровено тя и продължи: „Сега е ваш ред. Можете да ми задавате въпроси от всякакво естествео, но все пак намерете време да ми обясните за психиката.”

„Обещавам, но съм си забравил мобилния телефон, затова първо ще се обадя вкъщи, че ще закъснея.”, отговори той и стана.

„Можете да позвъните по моя телефон.”, предложи тя и бързо извади чудесен марков мобилен телефон.

„Не, благодаря.”

„Но защо?”

„Защото не искам номера на мой телефон да фигурира в твоя мобилен телефон и този път си спести следващото „защо?”.”, отговори той и отиде до бара, където бармана любезно му посочи стационарен телефон, поставен в ъгъла на барплота.

След краткия телефонен разговор се върна на масата, където вече беше сервирана поръчката, седна на мястото си, отпи от кафето и каза:

„Сега можем да започнем. Споменах за психиката ти не за да те засегна, а от най-добри чувства. Просто имам усещането, че има нещо, което силно те подтиска, притеснява и тормози. Нещо, което е извън случилото се днес. Ако не съм прав, което би било най-доброто, приключваме с тази тема.”

Тя го погледна силно изненадана и след кратко мълчание почти простена:

„За съжаление сте прав. Затова ви моля да не излизаме от темата и да продължите.

„Добре, но само ако приемеш две категорични условия.”

„Приемам ги. И без това съм ви толкова задължена. Та вие спасихте живота ми, а аз даже не съм ви благодарила.”

 „Е, сега условията станаха три. Ще почна отзад напред. Първо, никога повече не споменавай не само сега, но пред когото и да било за случилито се днес. Второ, неминуемо ще се наложи да те попитам за неща, които най-вероятно не би искала да чуеш, още по-малко да отговоряш. Затова и изискването ми е, или да отклониш категорично съответния въпрос, с което ще приключи разговора ни, или ако отговориш, всичко трябва да бъде чиста истина без да икономисваш каквото и да било. Трето, в никакъв случай не бива да приемаш въпросите, които ще ти задам като груб разпит или опит за вмешателство в личния ти живот.

Нямам много време, затова отговорите ти трябва да бъдат кратки,  конкретни, но не и осакатени. Аз от своя страна ти гарантирам, че целият ни разговор ще остане на тази маса и нищо от твоите откровения няма да бъде използвано с нечисти намерения. Въпросите ми ще бъдат кратки и ясни, но и съвсем директни. Не се притеснявай, ако докато отговаряш задам уточняващ, по-скоро насочващ въпрос, или направя кратък коментар. Приемаш ли?”

„Приемам и ви обещавам, че ще отговоря на всичките ви въпроси точно и вярно.”

„Ще си позволя да добавя: и спокойно.”

„Приемам и това, разбира се, доколкото мога.”

„За разлика от теб, аз мисля че можеш, всъщност ти сама ще се убедиш в това. Започваме ли?”

„Да.”

„Разкажи ми накратко за родителите си. От какви семейства произлизат, как и какво са учили, какво работят, какви са отношенията помежду им, както и към теб и обратно. Имаш ли някакъв особено неприятен спомен от детството си?”

Тя го погледна силно изненадана от въпроса му, но веднага започна:

„Баща ми произхожа от известно и богато аристократично семейство. Бил много любознателно и умно дете, поради което по изключение разрешили  да започне училище още при ненавършени седем години. Веднага след гимназията, която завършил с пълно отличие и перфектен немски, дядо ми го изпратил в Германия да следва медицина. Там, също поради доказаните му способности, му разрешили да вземе двете първи години в рамките на една. Така успял да завърши образованието си преди края на Втората световна война. Върнал се в България и започнал работа като  хирург, но скоро бил мобилизиран в армията, а после и изпратен на фронта, откъдето се върнал с военни отличия, включително и висок съветски орден - спасил тежко ранен известен съветски генерал. Дори от поручик, благодарение  на протекциите на генерал Стойчев, го произвели направо в чин майор. Вероятно защото е бил отличен хирург, а и споменатия съветски генерал, придружаван от генерал Стойчев, го е посетил и то в къщата, където живеел с родителите си,  семейството му въобще не е било малтретирано.

Естествено, две от къщите на дядо ми в София, вилите  и парцели в Бояна и Черноморието били отчуждени в полза на държавата, но независимо от това  дядо е бил използван от новата власт като признат финансист, независимо от потеклото му и че навремето завършил в Германия. Охолният до войната живот и пътуванията из Евпопа приключили, но семейството не е било подложено на особени  лишения. Баща ми се оженил късно, но жена му, бременна в седмия месец, паднала по стълбите и въпреки положените усилия от тогавашните медицински светила, починала. Той много тежко преживял загубата на жена си и още нероденото бебе и вероятно поради тази причина се оженил за майка ми години по-късно.

Майка ми също е от богато аристократично семейство. Завършила е пиано в Музикалната академия, а след това е била учителка. Била е женена, но бракът й не продължил дълго – мъжът й се пропил и тя се развела. Тогава се запознали с баща ми и въпреки голямата възрастова разлика, се оженили. Родителите ми живееха в мир и любов. Аз съм единственото им дете и може би затова бях толкова обичана и от двамата. Спокойно мога да кажа, че детството ми беше щастливо.

След промените ни реституираха отчуждените имоти, част от които по-късно продадохме срещу огромни за сегашните представи суми и то във валута. Отново бяхме богати хора.”

„Ще ми разкажеш ли с няколко изречения какво си учила, работила и...”

„Какво и...?

„Как се ожени?”

„Но ви откъде знаете, че съм омъжена?”

„По-точно вдовица. И? ”

„Това се случи преди десет месеца. Вече бях зъвършила английска филология с втори език немски, а от майка си, чиято майка е италианка,  научих и италиански. Започнах работа в едно чуждестранно представителство в България. Работата ми беше интересна, заплащането високо, често пътувах зад граница. Въобще нямах причини да бъда недоволна.”

„Но ухажванията ставаха все по активни и не винаги коректни.”

Тя го погледна сащисана.

„Значи вие ме познавате от преди?”

„Не те познавам, просто не е трудно да се предположи, че подобно нещо може да се случи с такова красиво момиче като теб. Странно щеше да бъде, ако не си била харесвана.”

„Прав сте. Но след време, освен коректните ухажвания на колегите ми, аз започнах да получавам нагли предложения, а приятелят ми гнусни анонимни писма. В тези анонимки  „подробно” се описваше моето „разюздано” поведение, особено по време на задграничните ми командировки, както и при неизбежните срещи и разговори с чужденците от нашия принципал, които нерядко идваха в София. А той беше първата ми истинска любов – запознахме се преди дипломирането ни. Накрая напуснах работата си, но клюките не стихнаха и накрая  се разделихме.”

„Срещали ли сте се след това?”

„Не. По-късно се обадил на майка ми, но аз вече бях омъжена.”

„И какво стана след раздялата?”

 „След раздялата започнах да чувствам  душевен дискомфорт.”

„И после?”

„Една приятелка, по-скоро случайна позната, ме посъветва да отида при психиатър, дори ми предложи да ме заведе при неин близък, който според нея бил един от най-добрите.”

„А защо не отиде при психотерапевт?”

„Това не е ли едно и също?”

„Не е. И сеансите започнаха?”

„Да, дори след първите три - четири сеанса се почувствах по-добре, даже започнах да мисля отново да започна работа. Не защото това беше необходимо от финансова гледна точка - просто не исках непрекъснато да се мотая безцелно по разни заведения и то сред компании, които не ми харесваха.”

„Тогава той ти каза, че лечението, по-скоро сеансите, не трябва да се прекъсват, защото още си много лабилна.

Тя отново го погледна силно изненадана.

„Да, той каза, че още не съм се стабилизирала достатъчно и е задължително сеансите да продължат.”

„Лекарства?”

„Предписа ми някакви транквиланти.”

„Подложи ли те на хипноза?”

„Да, още в началото. Каза, че използва най-нови методи, които били доказали своята висока и сигурна ефективност.”

„И как се чувстваше след тях?”

„Много странно. Започнах да правя неща, които сякаш ми бяха наложени.”

„Разказа ли на някого за това?”

„Не, защото се страхувах, че ще си помислят, че не съм в ред.

„Защо не се посъветва с баща си?”

„Защото той беше категорично против започването на подобни сеанси.”

„И накрая се ожени за психиатъра, въпреки че не си го обичала.”

Този път сащисването й беше пълно и едва след доста дълга пауза попита:

„Но вие знаете отговорите на въпросите, които ми задавате.?”

„Не ги знам, просто мисленето ми е аналитично. След женитбата той не се съгласи да започнеш работа, не искаше да се срещаш със старите си приятели, а с негови не те запознаваше, започна да закъснява...”, след което добави тихо, като че ли на себе си:” Жалко, че не си послушала съвета на баща си.”

Тя изпи неначенатия до мемента коняк на екс и почти изстена:

„Господи, кой всъщност сте вие?”

„Един почти нормален човек, който е преживял какви ли не красиви моменти, както и вледеняващи ужаси, но ако моето присъствие те натоварва, веднага ще си тръгна. И без това нямам много свободно време.”, отговори той и вдигна глава да потърси с поглед сервитьорката за да уреди сметката.

„Не, моля ви, не си тръгвайте.”, възрази спотанно тя.

„Приемам, но ще ми кажеш точно това, което току що си помисли.”

„Помислих си дали пък вие не сте човекът, който може да ме спаси и от този непрестанен кошмар. Признавам, че не само не бях влюбена в мъжа си, но и не изпитвах никакви особени чувства към него. Освен това има неща, които не искам, а ги правя.”

„Например?”

„Например започнах почти по цял ден да си стоя сама вкъщи, без да се налага и без да го искам, престанах да се срещам с приятелките си, а много ми се искаше, много обичам да пътувам, но безропотно приемах възраженията на съпруга си, въпреки че той самият няколко пъти ходи в чужбина, разбирах, че трябва да поговоря откровено с  баща ми, а не го направих. Дори и сега -  всеки ден стоя неподвижно по час пред гроба на мъжа ми, а от очите ми не се  отронва нито една сълза. Ще ми помогнете ли?” на пресекулки отговори тя и силно стисна ръката му.

„Кога почина мъжът ти?”, продължи да пита той без да отговори на въпроса й.

„Преди месец.”

„От какво?

„Катастрофирал по пътя за „ Щастливеца”.”

„На отиване, или на връщане?”

„Съгласно протокола на КАТ на отиване.”

„В коя част на денонощието.”

„Вероятно към 21 часа.”

„Защо вероятно?”

„Така е написано в протокола. Колата е била открита, по-скоро видяна, чак на сутринта.”

„С каква кола е бил?”

„Със съвсем нов джип „Волво”.”

„Който, естествено, плати ти.”

„Господи...”, отново възкликна тя, но веднага продължи: „ Колата,  както и редица други неща, беше платена  с пари на моето семейство. Той не внасяше и стотинка вкъщи, а и нямаше нужда  да го прави. Дори настояваше да подпиша официален документ, че наследствения ми апартамент, в който живеехме е обща семейна собственост.”

„Къде е в момента този джип?”

„Колата паднала в пропаст и била тотално сплескана, поради което застрахователят прие да изплати цялата застрахователната сума по каско застраховката. А какво е станало после с останките на колата незнам.”

„Как е бил идентифициран трупа?

„По документите, намерени в портфейла му.”

„Теб водиха ли те в моргата?”

„Не, защото трупът бил в такова състояние, че адвокатът ми отказа категорично да го виждам и успя да уреди въпроса с разследващите. Само ми показаха венчалния му пръстен и ръчния часовник „Ролекс”, който той си избра за подарък по случай рождения си ден. Аз само потвърдих, че са негови, а в моргата ходили родителите му.

„Кой получи парите от застраховката?”

„Ние с майка ми не искахме да имаме нищо общо с тях и решихме да ги дадем на дом за сираци, но неговите родители и брат му бяха категорично против. Накрая им дадох нотариално заверено пълномощно, съгласно което могат да разполагат с цялата сума както намерят за добре, а по настояване на адвоката ми те подписаха, че в бъдеще няма да предявяват каквито и да било други претенции срещу мен.”

„Познаваш ли добре този адвокат?”

„Да, той е един от най-близките приятели на баща ми.”

„Пазиш ли още тези документи?”

„Да.”

„Причина за кастрофата?”

„Дори и специално назначената техническа експертиза не посочи   категорична причина, а само предположения.”

„Какви?”

„Не разбирам от автомобили, но доколкото си спомням не бяха малко – несъобразена скорост, засичане или заслепяване от насрещен автомобил, гръмнала гума, а в протокола на КАТ пишеше „поради изтичане на спирачната течност. Мисля, че имаше още, но в момента не си го спомням.”

„Сам ли е бил в колата?”

„Намерен е труп на жена, която при падането на колата е изхвръкнала от нея.”

„На твоята „позната”, която те изпрати при него?

„Господи, вие да не сте някакъв екстрасенс?”

„Не съм. Виждала ли си тази жена от момента, когато те заведе при него до момента на катастрофата?”

„Не. Нито веднъж.”

„Мъжът ти бил ли е женен преди?”

„Той не обичаше да се говори за миналото му, още по-малко за евентуални връзки, които е имал преди мен. Случайно научих, че е имал краткотраен брак с някакво момиче от богато семейство. Повече не знам, нито пък съм се интересувала - най-вече защото той наистина беше алергичен на тази тема, а и аз самата предпочетох да не се ровя в тези неща.”

„Защо не си се развела?”

„Много ми се искаше, дори и майка ми ме молеше да се разделя с него но...не го направих.”

„В началото каза „Родителите ми живееха...” Защо употреби това граматично време?”

„Защото баща ми почина.”

„Кога?”

„Преди половин година.”

”От какво?”

„Не помня да съм го виждала болен. Не е страдал от нищо. Винаги е бил здрав, жизнен и със самочувствие. Беше много атрактивен мъж и годините просто не му личаха.

„Тогава от какво?”

„Почина от масиран инфаркт.”

„Причината?”

„Не си спомням сложните медицински термини, но...” и гласът й се скъса, а очите й се насълзиха.

Той изчака докато тя избърше очите си и едва когато се поуспокои пръдлжи:

„Какво но...?”

„Според мен не можа да понесе бракът ми.”

„Защо мислиш така?”

„Защото от самото начало беше категорично против нашата връзка и  ме молеше да не се обвързвам сериозно с този човек. Дори не присъства на сватбата ми, защото замина в чужбина за участие в някакъв симпозиум, но все си мисля, че го направи нарочно.”

„Имало ли е остри разговори между двамата?”

„Да, няколко.”

„За пари и имоти?”

„Господи, откъде знаете?”

„Отникъде. Така ли е?”

„Така е. Настояваше родителите ми да ни прехвърлят апартамента, който давахме под наем, за да си обзаведе модерен кабинет.”

„И да му се дадат пари за обзавеждането му?

„Да.”

„Баща ти обаче отказа и отношенията им станаха непоносими?”

„Да. След това баща ми започна със сълзи на очи да ме моли час по-скоро да се разведа. Аз отново не го послушах и...”

Този път паузата беше по-дълга. След това той отново попита:

„Имаш ли някаква снимка на мъжа си у теб?”

„Да.”, отговори тя, извади от чантата си елегантен потфейл, намери  я и му я подаде.

Той взе снимката, гледа я известно време много внимателно, след което започна бавно да я мачка докато стана на топче. После отиде до тоалетната, пусна я в тоалетната чиния, натисна бутона за водата, изми си ръцете и се върна. Когато отново седна на мястото си, без да каже и дума, хвана лицето й от двете страни и дълго я гледа в очите. После сложи  ръцете си на масата и  тихо, но отчетливо каза:

„Вярвам на всичко, което каза. Нямам повече въпроси, Ани.”

„Но името ми не е Ани. Господи, аз дори забравих да се преставя.”

„Остави най-после твоя Господ на мира. Знам, че не се казваш Ани. На дървото на алеята срещу гроба е сложен ламиниран некролог със снимка като тази, която токущо изхвърлих, така че не беше проблем да прочета името ти, но в момента то няма, а и за в бъдеще няма да има, каквото и да е значение.”

Тя го погледна, подвоуми се за миг, но все пак попита:

„Мога ли да повторя въпроса, който ви зададох преди малко?”

„Дали мога да ти помогна?

„Да.”

„Не съм го забравил. Ти отговори съвсем откровено на моите въпроси, същото ще направя и аз. Истината е, че никак не ми се иска да се намесвам. Не съм нито лекар, нито психотерапевт, нито някакъв лечител, дори не съм и обикновена врачка. Освен това твоят случай е от естество, при което всяка некомпетентна намеса неминуемо ще доведе до допълнително влошаване, да не употребявам по-точна дума.

Това, което мога да ти кажа е, че вече ми е ясно състоянието, в което се намираш, както и причините, които са го причинили. Дори  съм убеден, че едно клинично лечение, освен до известни и то недълготрайни подобрения, едва ли ще доведе до стабилни резултати. Не защото лекарите няма да са на ниво, а защото така или иначе те са медици и неминуемо ще бъдеш третирана като болна, а в момента ти си много уязвима и остава да си втълпиш, че си, меко казано, душевно болна. А ти не си. Веднага ще започнат да те тъпчат с разни медикаменти, към някои от които дори е възможно и да се пристрастиш, а ти всъщност нямаш нужда от лекарства за душевно увредени болни.”

„Но вие не ми отговорихте.”

„Не мога да дам еднозначен отговор. Много бих искал да ти помогна и то така, че рискът от негативни последствия да бъде минимизиран. Има обаче нещо, без което никой в света не може да ти помогне, дори и твоя Господ.”

„Какво нещо?”

„Ти самата. Без твоята помощ и активно участие, шансовете са нулеви.”

„Готова съм на всичко, само ми кажете какво трябва да направя.”

„Тази твоя спонтанна готовност също много ме тревожи, въпреки че в случая има някакво логично обяснение. Все пак не можеш ли, поне за секунди, да си представиш, че и аз съм някакъв шарлатанин, който безцеремонно би се възползвал от моментната ти безпомощност?”

„Не знам кой сте, но без да мога да го обясня или докажа, аз ви вярвам и силно се надявам, че точно вие ще ми помогнете да се спася от този кошмар.”

„Не ме учудва отговорът ти. Би трябвало до съм поласкан, но не съм. Предполагам, че нещо подобно си казала и на мъжа си, когато си се почувствала по-добре. Мило момиче, крайно време е да престанеш да оформяш мнението си за хората само на емоционална основа.  Аз не съм Ангел Спасител, дори не вярвам в никоя религия.

Ако все пак се опитам да ти помогна,  предварително трябва да си наясно, че е абсолютно наложително първо да се премине  и то на всяка цена успешно, една извънредно важна и  в същото време изключително трудна за преодоляване бариера, да не я наричам шокова.”

„Какво значи това?”

„Това значи, че най-напред  трябва да застанеш лице в лице с една истина, поне такава каквато е според мен, от която ти за съжаление, явно, най-много да знаеш само отделни дребни фрагменти.  Имай предвид, че тази истина никак не е лицеприятна, а лично за теб направо ще бъде ужасяваща. Затова отново те  моля  добре да помислиш преди да решиш.”

„Да реша какво?”

„Дали наистина искаш  да чуеш цялата истина и най-важното, дали ще можеш  да я понесеш?”, при което последва незабавният й отговор:

„Искам.”

„Тогава ми обещай, че ще се мобилизаш докрай и ще направиш всичко възможно да не излезеш от равновесие. Ако успееш, значи не само си чула и разбрала ужасната за теб истина, довела те до състоянието в което се намираш в момента, но и си успяла да я понесеш. Издържиш ли на това голямо и то рязко психическо натоварване, бъди сигурна, че независимо от отвращението и унижението, което неминуемо ще изпиташ, първо ще изчезне стръхът ти, а след това и влиянието на този ужасен кошмар. Ще започне  възраждането на чувството ти за самоувереност, за самоуважение и хъс отново да се върнеш при себе си, придружени от реално разтоварването. Но ако не успееш... положението лесно може да излезе от контрол. Това всъщност е рискът, за който споменах. При неуспех и за мен самия ще започне истински кошмар, защото вината практически ще бъде моя. Ще можеш ли да се справиш?”

„Не знам, но поемам риска. Това, което искрено мога да ви обещая е, че ще направя всичко по силите си за да устоя, независимо какво ще ми струва.”

„Тогава хвани лявата ми ръка с двете си ръце и когато почувстваш, че напрежението достига  критична величина, започвай да я стискаш с всичка сила като не преставаш да ме гледаш право в очите. Докато не ти кажа, че съм свършил, няма да ме прекъсваш нито с думи нито с възклицания, нито дори с жест или някаква реакция, освен стискането на ръката ми. Сега за последен път те моля да си помислиш преди да започнем. Повтарям, че става въпрос не за виртуален, а за реален риск.

Тя хвана ръката му и без колебание заяви:

„Вярвам ти. Започвай”, използвайки за пръв път обръщение на „ти”.”

„Тогава смело напред. И никаква паника. Не ти го казвам за успокоение, а защото ако действително успееш да се мобилизираш докрай, няма причини да се паникъосваш. Освен това, ти вече не си сама. Аз съм плътно с теб и ако нещо не ти достигне, бъди сигурна, ще го получиш от мен. Няма начин да не успеем.”, погледна я бодро и  без да отклонява погледа си от очите й започна спокойно със равен, без каквито и да било интонации, глас:

„След напущането на работата и особено след раздялата с любимия младеж, ти си се почувствала самотна, унизена, изоставена, едва ли не, никому ненужна. Тази реакция нито е странна, нито пък е някакво рядко изключение. За щастие си била достатъчно силна, за да не предприемеш някакви неразумни или крайни действия. За съжаление, точно в този сложен момент, не бих го нарекъл критичен, ти си попаднала в лапите на безскруполен и изключително алчен мошеник, който е владеел и то нелошо известни психохипнотични техники. Без да се съобразява с каквито и да било етични норми,  той е успял да се добере до някои кодове свързани с психиката ти и фактически е започнал, макар и донякъде, да манипулира поведението и постъпките ти. Това е и причината да вършиш неща против волята си, които при нормални условия не би направила,  включително и да не приемеш съветите на баща си.

Целта му е била не само да се ожени за една много атрактивна жена, която при това ще изпълнява безропотно желанията му, а той ще прави каквото, когато и както си поиска, а преди всичко да се добере до богатството ти. След получаването на  всички възможни материални облаги най-вероятно щеше да те захвърли като непотребна вещ, както вече е направил с първата си жена и да сграбчи поредната жертва. Баща ти още от самото начало е разбрал или най-малко е допущал, че става въпрос за безкрупулен, нискостойностен човек, а след наглите претенции на „зет си” и последвалите разправии с него, вече не е имал каквито и да било съмнения. Затова и те е молил със сълзи на очи да прекъснеш тази връзка.

Що се отнася до твоята „позната”, която те е завела при него, тя е била негова съучастничка и любовница. Двамата са действали по предварително подготвени сценарии. Анонимните писма и клюки по твой адрес не са плод на елементарна ревност или накърнено самочувствие, а също са предварително и то нелошо планирани от същия тандем. Само още няколко месеца и те са щяли да изпълнят своята програма максимум и... Но това вече няма значение, защото не се е случило, нито пък ще се случи.”

„Ани” го гледаше в очите, стискаше  ръката му, но не я пусна и не пророни нито дума.

„Относно катастрофата съм напълно сигурен, че тя не е случайна. Изключвам възникване на внезапна сериозна техническа повреда. Става въпрос за нова кола и то „Волво”. А дори и да е имало такава, даже и да е била предизвикана от чужда намеса, той е трябвало да види алармиращ сигнал на арматурното табло. Освен това, колата може да излезе „от строя”, но не обезателно и от пътя.  Изключвам и варианта с гръмнала предна гума. Става въпрос за съвременен автомобил, чиято хидравлика на кормилната система е достатъчно мощна за да е в състояние да  задържи колата на пътя, която и без това не се е движела кой знае с каква скорост по този полуразбит път с непрекъснати завои и наклони, да оставим, че една нова и то качествена гума не гърми току така. А историите със срязани спирачни маркучи са повече патент на екшън филмите, но даже и да е имало подобно посегателство, компюторът на колата веднага щеше да го открие още след завъртане на контактния ключ и да задейства съответната аларма. Несъобразената скорост е възможна, но изключвам и този вариант, защото точно тази вечер мъжът ти е бил много внимателен и предпазлив, защото... Всъщност няма смисъл да те занимавам с повече подробности, някои от които и без това трудно, ако въобще, ще можеш да разбереш. Но това, което сега ще ти кажа трябва да слушаш много внимателно.

Ако има нещо сигурно то е, че атомобилът умишлено е изхвърлен от пътя. Дали това е станало с участието на човек извън колата, или такъв, който е бил в  нея, вече става второстепенен въпрос, който нито е нужно да знаеш, нито пък  да се опитваш да научиш. Накратко казано, става въпрос за отмъщение за нещо, което той е извършил, или е мислил да направи. Но запомни и то завинаги - никога повече не рови около тази катастрофа, независимо че точно тя  те е спасила от пълен срив.”

Той продължаваше да я гледа в очите, но вече „меко” и окуражаващо. Зениците й се бяха разширили до краен предел, а тя самата продължаваше мълчаливо да стиска ръката му до посиняване без да помръдне. След като помълча няколко секунди, без да престава да я гледа, той  стисна ръцете й с дясната си ръка и добави:

„ Браво, Ани! Рискът действително беше реален, но вече е в небитието. Ти се справи отлично! Най-трудното мина. Не бързай да говориш. Първо няколко пъти поеми дълбоко въздух и чак след това вече спокойно можеш да говориш за каквото намериш за добре– например да ми кажеш как се чувстваш в момента.”

Без да пусне ръката му, тя въздъхна с облекчение, пое неколкократно дълбоко въздух както й беше казал  и едва след това започна:

„Не знам как точно да го обясня. Потресена до крайност и силно изтощена, но в същото време някак си успокоена, може би по-скоро освободена от нещо. Освен това...” и млъкна.

„Говори за всичко без да се стесняваш, още по-малко да се страхуваш от каквото и да било. Повтарям ти: страшното мина. Освен какво?”

„И аз самата не знам как да го определя, но имам чувството, че започвам да чувствам..., да чувствам себе си. Възможно ли е? Просто не смея да повярвам.”

„Не само е възможно, но това е най-хубавия знак, който можеше да се яви  в началото на новия ти път.”

Зениците й бяха започнали да приемат нормалните си размери. Отново пое дълбоко въздух, и след като помълча десетина секунди, за първи път попита без вътрешно напрежение:

„А какво следва след като ми каза тези ужасяващи неща? Преди да ми поставиш нови изисквания ти обещавам, че ще приема всичко без каквото и да е колебание.”

„Вярвам ти. Но най-важното е ти самата да си повярваш. Сега следва къде по-лесния втори и последен етап, но е наложително да слушаш много внимателно, това, което ще ти кажа. Ако нещо не разбереш, без каквото и да било притеснение веднага трябва да ме попиташ. Готова ли си?”

„Да.Слушам те.”, почти нетърпеливо каза тя, но продължи да държи ръката му.

„Щом се прибереш вкъщи, събираш абсолютно всички неща и вещи на нищожеството, което се е водело твой съпруг. Не става въпрос само за дрехи, обувки, книги, часовници, документи и т.н, но и за всички останали най-дребни и незначителни неща, включително, снимки, писма, дори четки за зъби, обувалки, вакси за обуща, запалки, химикалки и т.н., както и всички подаръци, които ти е правил, или ти на него. Въобще всичко, повтарям: абсолютно всичко, свързано в една или друга степен с него и го изхърляш още днес направо в кофата за боклук, независимо от стойността му, без да подаряваш каквото и да било от тези неща и без повече да си спомняш за тях. Свидетелствата за църковен и граждански брак, смъртния акт, както и документа, подписан от близките му, още утре ще занесеш на адвоката си.

На майка си, вместо да измисляш нескопосани истории, просто кажи, че чувстваш нужда да се освободиш от тези неща. Бъди сигурна, че тя не само няма да има нищо против да се изхърли всичко, което й напомня за човека основен виновник за смъртта на мъжа й и настъпилите обезпокоителни промени при дъщеря й, но и най-активно ще ти помогне.

А  венчалната халка още сега ще свалиш и ще ми я дадеш.”

Тя веднага свали красива златна халка  от безимения пръст на дясната си ръка и му я подаде.  Той обаче й посочи да я остави на масата. Когато тя изпълни желанието му, той взе халката, прибра я в задния джоб на панталона си и попита:

„Защо не носиш поне един хубав пръстен? Не ме убеждавай, че не би искала, още повече, че жена с твоето положение може да си го позволи.”

„Разбира се, че много ми се искаше, дори имам прекрасни скъпи пръстени останали от моите баби, но той не ми разрешаваше.”

„Разбирам. Но вече няма кой да ти забранява, така че още днес избери пръстена, който най-много ти харесва и обезателно го сложи на същия пръст, от който свали халката.”

„Ще го направя, даже знам кой ще бъде пръстенът. Той е подарък на майка ми от нейната баба. Досега не съм виждала друг толкова красив пръстен. Сигурна съм, че ще ми стои много добре.”, отговори тя, дори се усмихна и добави: „Прощавай, че така се  размечтах. Има ли още нещо, което трябва да направя?”

„Има. Сега ще ти кажа нещо, което на всяка цена трябва да направиш, независимо че ще ти прозвучи като светотатство. От този момент нататък въобще няма да се съобразяваш с  разни религиозни ритуали, обряди, чувство за морални задължения към починалия и т.н., включително и да не се притесняваш от евентуални неприятни коментари по твой адрес по този повод. Никакви помени, панахиди, попове, молитви и тям подобни. Дори траурните дрехи, които навярно си накупила, включително и тези, които си облякла днес, също трябва да изхърлиш. Изобщо край с траура. Никога повече да не си стъпила на гроба на тази жалка креатура. Единственото посещение в гробищата, което можеш да си позволиш до една година, това е заедно с майка си да отидете единствено на гроба на баща ти. Това също ще те разтовари, защото вече знаеш, че ти наистина нямаш никаква вина за смъртта му.

Незабавно прекъсваш и то окончателно всякакви контакти със всички неговите близки и познати. Все едно, че той никога не е съществувал.

Не се плаши от това, което ти казах. Повярвай ми, няма да имаш никакви угризения на съвестта. Напротив, то много ще ти помогне по-бързо да изхвърлиш подтискащия те баласт. Затова и трябва обезателно да направиш изброените неща.

Не настоявам да ми обещаваш, защото съм сигурен, че ще успееш  да се справиш. Стискам ти палци.”

„Ако ме беше попитал в началото, щях да отговоря, че няма да мога, но сега съм сигурна, че мога. Започвам веднага щом се прибера.”

„Браво! Най-доброто, което можете да направите с майка си след като приключите с „разчистването” е, колкото може по-бързо да заминете поне за месец някъде извън България. Например на някой гръцки остров или където намерите за добре, без разбира се, да разгласявате точно къде и за колко време. Въобще се постарай, поне в началото, да прекарваш повече време с майка си. Не че тя ще ти помогне с някакви неподозирани знания или вълшебни съвети. Става въпрос за генетичната връзка помежду ви, един въпрос, който все още незаслужено се подценява.”

„И това ще направим. Господи, какво става с мен? Мислиш ли, че аз...Или това е само някакво моментно емоционално състояние?”

„Не е моментно състояние. След като издържа решаващия директен сблъсък с такава потресаваща истина, шансът да се освободиш завинаги от този товар е много голям, дори смея да кажа сигурен. Просто твърдо трябва да повярваш в себе си. Пак го повтарям: ти трябва да повярваш в себе си, да повярваш в твоето АЗ, да повярваш, че ти самата не само искаш, но знаеш как и че наистина можеш да се освободиш от него. Успееш ли, ще почувстваш , че вече е започнал краят на твоя кошмар, както и че скоро от него няма да има и следа. Единственото, което ще ти остане, ще бъде само един неприятен спомен, който обаче оттук нататък няма да може да има каквото и да било влияние върху психиката ти. Имай предвид, че спомени, които не се актуализират, т.е. не се припомнят, избледняват много по-бързо от тези, за които, макар и рядко, си спомняме.

Аз повярвах в теб преди теб самата, защото бях убеден, че за щастие в психиката ти няма  остатъчни деформации, а ако стриктно изпълниш всичко, няма и да има.”

„Извинявай, но какво значи „остатъчни деформации”? Плрощавай, но това не ми говори нищо.”

„Добре, за да го разбереш по-лесно, ще ти го обясня с пример от техниката. Представи си, че психиката прилича на спирална пружина, подложена на различни натоварвания, които неминуемо изменят нейната дължина. Ако издържи натоварването без да се счупи и без да загуби еластичните си качества, щом товарът изчезне,  пружината  възстановява изцяло първоначалната си форма, размери и параметри – с други думи няма остатъчна дефрмация. Е, твоята „пружина” нито се е счупила, нито пък са й влошени параметрите – просто е била силно притисната от голям баласт, който за щастие е издържала. И когато ти  изхвърлиш този баласт напълно, тя отново ще добие истинският си блясък. Това, което ти казвам не са гадателски шарлатании. Вече ти казах, че нямам претенции да съм някакъв специалист  в тази сложна и според мен, още далеч недостатъчно изследвана област, но и да ти кажа това, което знам, едва ли ще го разбереш, а и няма нужда. Просто по стечение на ред обстоятелства трябваше да изучавам психоанализа и то преди промените, когато в България още нямаше такава специалност, включително и някои нестандартни методи и техники, разбира се, не за да ги ползвам, а само превантивно. Ти си първото, надявам се и последно изключение.

Ако още в началото, вместо при твоя „прочут” психиатър, беше отишла при някой добър психотерапевт, навярно всичко щеше вече да е забравено, въпреки че като имам предвид материалното ти състояние, „лечението ти” като нищо би се проточило най-малко година, ако не и повече.”

„Но ние сме заедно само часове и аз вече наистина се чувствам уверена в себе си. Мислиш ли, че е необходимо да ходя при психотерапевт?”, попита тя и в гласа й ясно пролича безспокойство.

„ Не. Дори те съветвам да не се натоварваш излишно като го сподяляш и с други хора. Приказките, че споделянето на болки, проблеми, тревоги и т.н. води до загуба на  тежестта им, имат някакво основание, но това твърдение е доста пресилено, а и твоят случай е съвсем друг. Ти нямаш нужда от съчувствие, което в основната си част и без друго ще бъде привидно, още по-малко от съжаление, което пък ще се  отрази негативно на самочувствието ти. Да не говорим пък за некомпетентни съвети, напътствия и дилетантски опити за помощ, с каквито неминуемо ще бъдеш затрупана. Същото се отнася и до древната мъдрост „Времето лекува”, защото ако някой е в състояние успешно и рязко да съкрати въпросното време, това си ти. Направи го! Естествено, не можеш да изстриеш изцяло този период от живота си, а и не е необходимо. Просто го изхвърли като ненужна вещ в килера на паметта си и приеми, че всичко вече е отминало и то безвъзвратно, а ти самата няма защо да се обръщаш назад. Това е напълно достатъчно.

„Все пак...” 

„Вече няма „все пак...” Повтарям ти, че вече нямаш нужда да ходиш при психотерапевт. Ефектът от подобни посещения ще  бъде само неговото финансовото замогване.”, каза убедено той, но изглежда се сети за нещо, помисли за миг и продължи: „Съжалявам, че зачекнах тази тема и за да не си помислиш нещо грешно и най-вече тревожно, мога да се опитам с няколко думи да ти ообясня защо съм убеден в това. Разбира се, ако ти е необходимо.”

„Дори ще те помоля  да го направиш и то не защото ми е толкова необходимо, а просто да съм по-сигурна.”

„Тогава слушай много внимателно това, което ще ти кажа, защото е много важно не само да го разбереш, но и ти самата да се убедиш, че вече нямаш нужда от от пхитотерапевти, психиатри, дори каквито и да е лекари, защото си физически и душевно здрава, а психиката ти е в процес на неудържимо и то цялостно възстановяване.”

„Благодаря ти много, но дали ще мога да разбера това, което ще ми кажеш. Все пак аз нямам и елементарни понятия от тази сложна материя.”

„Разбирам. Въпросът ти е съвсем логичен, но в случая и излишен. Това няма да бъде теоритична лекция, изпълнена със сложни понятия и термини, които никога не си чула преди това, камо ли да проумееш. Напротив, става въпрос за няколко „човешки изречения”, от които лесно можеш да разбереш за какво става дума. Само трябва внимателно да слушаш.”

„Ще слушам. Моля те започвай!”

„Да приемем, че не се бяхме срещнали и ти от утре започваш да посещаващ най-добрия психотерапевт. Аз съм абсолютно сигурен, че той никога няма да посмее да използва такъв рязък, фронтален, да не употребявам по-точни термини, подход, както направихме ние двамата, а ще тръгне по познатия стандартен и сигурен  път. Ти ще  лежиш на кушетката в кабинета му, а той ще те остави да говориш колкото и каквото си искаш, дори и ругатни по негов адрес. От негова страна никога няма да чуеш възражение, още по-малко остра дума или строга забележка. Не отричам, че това ще започне да те разтоварва, но самият процес е много инертен, а оттам и времеяден. Така или иначе, съзнателно или не, многократно, в една или друга степен, отново ще се връщаш към кошмара. Затова и за отшумяването на  проблема ти ще е необходимо много време. А и самият психотерапевт, в това също можеш да бъдеш сигурна, няма  да има интерес да приключи бързо, защото ще секнат тлъстите хонорари, които ще му плащаш.”

„Тогава?”

„Тогава...оттук нататък пълна мобилизация. Ти не само  ще успееш окончателно и завинаги да се освободиш от този излишен и вреден психически баласт, но и скоро отново ще бъдеш ТИ и...отново щастлива. Казвам го, защото вярвам в теб и най-вече защото и ти самата повярва в себе си. Ти можеш. Направи го!”

„Ще го направя. Вече започвам да чувствам, че аз отново съм АЗ. Никога досега не съм била така уверена в себе си.”

В гласа й наистина прозвуча решителност, каквато излъчваха и очите й. Той разбираше много добре, че тази убеденост до известна степен се дължи и на спонтанно обзелите я чувства, но в никакъв случай не можеше да подцени и пренебрегне и истинската причина. Отново стисна ръцете й и каза:

„Браво! Вече съм сигурен, че никой повече не би могъл да  ти отнеме тази увереност - най-вече, защото ти самата знаеш, че можеш да я опазиш.”, помълча малко и добави: „Е, това беше. Успяхме!”

„Да, колкото и трудно да ми е да повярвам, но...наистина успяхме.”, каза тя и го погледна с грейнали очи, но след кратко мъчание добави с безпокойство:

 „Но аз не знам нищо за теб. Какво трябва да направя ако ми се наложи да се свържа с теб?”

„Нищо. Просто веднага ще отклониш  подобно желание. За всеки случай ще ти оставя един телефонен номер, на който можеш да се обадиш, но само в три случая.”

„Какви случаи?”

„Първият е, ако отново почувстваш някакъв сериозен душевен дискомфорт, нещо, което аз лично изключвам. Вторият е, ако някой започне да те заплашва или шантажира, а третият - когато се омъжиш за мъжа, с когото наистина  сте влюбени до полуда. Никакви други изключения.”

„Съжалявам искрено за тези ограничения. Наистина ли се налага стриктно да се съобразявам с тях.”

„Наистина. Но като бонус за проявената от теб храброст, ако не възразяваш, мога да ти доверя една прогноза.”

„Разбира се, че не възразявам. Не само искам да я чуя, но и вече се моля да е хубава.”

За първи път той се усмихна и каза:

„Молитвите ти в случая са съвсем излишни, защото по-хубава не може и да бъде.”

„Умирам от любопитство.”, отговори тя почти развеселена, което я направи още по-красива.

Макар за секунда в очите му премина дълбока тъга, но той отново се усмихна, взе лявата й ръка, а с показалеца на свободната си ръка посочи безимения й пръст и уверено каза:

„На този пръст вече виждам изящен венчален пръстен, който ще те направи толкова щастлива, че едва ще докосваш земята.”

„Наистина ли? Ще ми кажеш ли кога ще стане това?”, веднага попита тя като дете, очакващо вълшебен подарък.

„Не мога да ти кажа точна дата, но едва ли ще дочака есента.”

„Защо си толкова сигурен?”

„Моля те, не го приемай като предсказание - вече ти казах, че не съм врачка. Просто много ми се иска да си истински щастлива и най-сърдечно ти го пожелавам.”

„Толкова съм ти благодарна. Може и да не е предсказание, но аз вече вярвам на всяка твоя дума.”

„Този път не възразявам. Но вече е време  да тръгваме!”

„Прав си, но имаш ли нещо против, ако аз остана още малко тук сама? Искам преди да се прибера, поне донякъде, да събера мислите си.”

„Добре, „събери” ги, но вземай само добрите, а и докато ги „събираш”, не забравяй  да ги подредиш правилно. И никакви коняци и цигари повече, особено каквито и да било мисли за гробища и всичко свързано с тях. Прави това, което обеща, защото щастието вече те чака с нетърпение.”

„Благодаря ти. А щастието няма да ме чака дълго, защото вече знам, че мога и ще се справя. Може ли един последен въпрос преди да си тръгнеш?”

„Но само един.”

„Мога ли да те поканя за кум на предречената от теб моя сватба?”, опита се да се пошегува, но явно го мислеше сериозно.

„Не!”

„Защо?”

„Това вече е втори въпрос. Но понеже едва ли някога пак ще се срещнем, макар и да ми е много трудно, ще отговоря и на него.”, каза той, пое дълбоко въздух и след кратко мълчание продължи: „Защото поразително приличаш на първата ми жена, на чийто гроб бях днес и ако продължавам да те виждам, всеки път когато се срещнем,  отново ще изживявам раздялата с един изключително скъп за мен човек. Сигурен съм, че няма да поискаш това от мен.”

Неочаквала такъв отговор, тя хвана ръката му и инстиктивно промълви:

„Прощавай!” и прекрасните й очи заблестяха от появилата се влага.

Той стисна ръката й, отново пое дълбоко въздух и овладял нахлулите чувства, вече бодро каза:

„И не забравяй да сложиш пръстена, който „видях” точно на пръстта, който ти посочих. Това също е много важно и не ме питай защо.”, на което тя развълнувано отговори:

„В това можеш да бъдеш напълно сигурен, но преди да се разделим, искам да знаеш, че в моето сърце вече има запазено място за теб и то завинаги. Казвам ти го като жена, по-скоро като дъщеря.”

„Знам. Е, „Бъди щастлива, Ани!”. Това пожелание няма нищо общо със заглавието на един филм, който вероятно и не си гледала, а ти го желая от цялото си сърце.”, отговори той, отиде до закачалката, облече якето си, сложи шапката си и се върна при нея. Без да й подаде ръка само я погали по косата и добави: ”Сбогом.” и преди две сълзи да се отронят от очите му се обърна и напусна заведението.

 

Пристигна бързо вкъщи, вкара колата в гаража, след това позвъни по домофона. Когато жена му се обади каза:

„Моля те, пусни кучето, искам да се поразходя в градината.”

„Добре. На връщане вземи стек с минерелна вода. Всичко друго вече е приготвено.”

Скоро се чу познатото препущане по стълбите и след миг кучето подскачаше около него, изразяващо по този начин благодарността си за този неочакван, но толкова приятен  за него, бонус.

Най-после беше престанало да вали. Беше необичайно тихо, а пълното безветрие правеше градината още по-красива - чудесна зимна картина. Газеше в дълбокия сняг и не преставаше да мисли за случилото се. Не за двете отрепки, които срещнаха в гробищата  – още след  приключване на инцидента, те бяха изхвърлени от мислите му. Не и за проблема на жената, с която преди малко се раздели - беше убеден, че скоро ще се оправи и ще срещне верния човек. Това, което основно занимаваше мислите му беше приликата между нея и неговата починала преди толкова години първа жена. Разбираше, че е възможно тази прилика да не е толкова поразителна, че това може да се дължи на емоционалното състояние, в което се намираше през този ден, че просто може да му се искало да бъде така, че...

Вглъбен в тези мисли, внезапно почувства някакво облекчение. С широки и сигурни крачки се отправи по най-прекия път към магазина за поръчания стек минерална вода. След това с ускорен ход се отправи към сградата, където на четвъртия етаж го чакаше една друга, реална жена - живата майка на сина му, която той искрено обичаше и по пътя му към нея,  вече беше абсолютно сигурен в това, починалата му съпруга не беше поставила  никакво препятствие.

Жена му го чакаше на входната врата. Когато влязоха в антрето, тя затвори вратата  и още докато той събличаше якето си каза:

„Ох, добре че ми се обади, че ще закъснееш, иначе направо щях да експлоадирам от притеснение.”

„Браво, така ми спести неприятното задължение да събирам парчетата ти по цялата къща.”, отговори той и я прегърна.

„Неизискан черен хумор, но аз съм щастлива, че отново си старата „Драка”, не закъсня да отговори по подобаващ начин жена му, а в гласа й се чувстваше облекчението, което личеше и в изражението на лицето й, след което попита:

„Вече наближава два часа, искаш ли да хапнеш нещо? Сготвила съм ти прекрасна свинска плешка с кисело зеле.”

„Не, ще хапна заедно с вас от салатите и нарязаните неща, а плешката и утре ще бъде вкусна. И без това в началото ще бъда единственият ви кавалер. Затова кажи какви ще бъдат моите задължения?”

„Назначавам те на най-изисканата длъжност – „Главен виночерпец”. Сега иди да се преоблечеш. Всичко необходимо ще намериш в спялната.”,  „изкомадва” жена му, успокоена от вида и държанието му.

През това време кучето чакаше чинно някой от двамата най-после да се сети да го избърше и подсуши, за да направи традиционните си обиколки из къщата и то с пълна гас.

 

 

Поканените дванайсетина жени пристигнаха почти вкупом. Всички го прегръщаха с просълзени очи. След като съблякоха в антрето горните си дрехи, те се настаниха по фотьойлите и големия ъглов диван. Голямата кръгла маса в трапезарията беше отрупана с с всичко необходимо, а ниската маса в средата на хола, както и допълнителните три масички служеха за поставянето на пълните чинии, в които всеки решаваше какво и колко да си сложи. „Главният виночерпец” уточни кой какво ще пие и двамата с жена си и разбира се, с неизменното Рожбе (другото Данче), започнаха приготвянето им. Когато пред всеки имаше чаша със съответното питие, той взе чашата си и спокойно каза:

„Мир над праха й!” и отля от питието си. Останалите направиха същото,  след което отпиха от чашите си.

„Може би това, което ще кажа ще ви изненада, но молбата ми е да не се държите така както ако Марчето е тук. Казвам го, защото за мен тя наистина присъства между нас и ще се радва да ви види както ви е запомнила. Естествено, няма да има китари, песни и танци, както когато беше жива, но спокойно можем  да си припомним разни случки, включително и весели.”

Те го разбраха и въздъхнаха с облекчение. По-късно пристигнаха част от мъжете и заедно с жените си останаха до късно. След тяхното тръгване, двамата разтребиха и вече в леглото, жена му попита:

„Защо имам чувството, че днес се е случило нещо, което не искаш, или още е рано да ми кажеш?”

„Да, случи се, дори част от него се отнася директно до теб, но те моля да не настояваш да  го разказвам, поне не в близко време.”

„Разбирам. Сега се опитай да поспиш и без това тази дата е изключително тежка за теб.”

За него не беше странно, че човек може да сънува нещa, които иска, стига много интензивно и концентрирано да мисли за тях преди да заспи. Нещо като поръчани сънища по предварителен сценарий. Знаеше, че подобни случаи, под една или друга форма, се случват  с много хора, така, че не го приемаше като някакво изключение. Независимо че отдавна беше прочел не само „Интерпретация на сънищата” и  „Тълкуване на сънищата” от Зигмунд Фройд и други сходни книги, не вярваше в сънища, още по-малко на техните тълкования. А може би не искаше и затова приемаше, че насън всичко е възможно, а самите  сънища  делеше на хубави и лоши. Все пак при някои от тях, особено при „поръчаните” сънища, той успяваше, макар до известна степен, да провери поведението, респективно реакциите си  в дадени ситуации, дори да осъществи сглобки, които в реалния живот биха го затруднили. Въпреки това се въздържаше да прави каквито и да било сериозни изводи, най-вече защото твърдо бе решил да не се задълбочава в тези бездънни неща.

Обърна се настрана, сложи дясната ръка под главата си и докато си мислеше, че едва ли ще бъде толкова трудно да предизвика „една среща”, заспа учудващо бързо. И тогава...

 

Намираше се на някава алея, а срещу него се приближаваше човекът от снимката, която той изхърли в тоалетната на кафенето. Явно, някаква част от мозъкът му беше будна и той разбираше, че това няма нищо общо с живите картини, които толкова пъти беше виждал и то в пълно съзнание, още по-малко с някои паранолмални преживявания, за които самият той нямаше някакви сносни обяснения – само недоказани преположения. За него това, което виждаше в момента, си беше обикновен, макар и странен сън.

Още щом застанаха един срещу друг, той се обърна весело към него:

„Аха, ето го и Великият повелител на човешки души. Виждаш ми се нещо помръкнал. Какво се е случило?”

„И смееш да питаш? Не разбираш ли, че с теб е свършено?”

„С мен! Не драги, ако с някого от нас двамата е свършено, това единствено си ти. При това завинаги.”

„Макар тялото ми да е мъртво, духът ми не само е жив, но и достатъчно силен за да те смачка.”

„Нещастнико, не виждам никакъв дух, а това, което виждам отпреде си, по-скоро прилича на червеите, които ще оглозгат костите ти. Всъщност ти самият си един от тях. Последните остатъци от мръсните ти похвати беше безвъзвратно ликвидиран още вчера. Бившата ти жена вече е свободна волна птичка, над която „твоят безмъртен дух” никога повече не може да има ни най-малко влияние. Дори и гнусните ти постъпки ще бъдат заличени от паметта й.”

„Така ли? Сега ще разбереш възможностите на несломимата ми психическа мощ.”, почти извика мъжът и концентрира  погледа си върху него.

„Ха-ха. Ще те оставя да се пулиш колкото си искаш и то не за друго, а за да изпитам удовоствието от твоя неизбежен крах . Давай!”

Мъжът продължи да фиксира погледа си в продължение на минута, но единственият ефект от усилията му беше откровено пренебрежителната усмивка, изписана на лицето на неговия противник. Накрая изтощен от безрезултаните си опити попита:

„Кой всъщност си ти?”

„Един, на който хич не му пука от жалките ти опити. Плюя с отвръщение на мръсната ти муцуна.” и наистина го заплю в лицето.

Мъжът в миг загуби самообладание и започна да хленчи:

„Чакай, не можем ли да се разберем?”

„Няма какво да се разбирам с такава гнусна креатура като теб. Ти отврати даже и вярната си съучастничка и любовница, която накрая реши да ликвидираш. Не само защото вече нямаше нужда от нея, а най-вече защото от една страна нейните претенции непрекъснато се увеличаваха, а от друга, защото знаеше много и то опасни за теб неща.  Тя обаче разбра намерението ти и малко преди да го осъществиш се хвърли върху волана, след което вие полетяхте заедно в пропастта. Две нищожества по-малко.”

Мъжът се тресеше като че ли беше прикрепен към мощна трамбовка.

„Поне ми кажи къде е халката.”, изхриптя мъжът.”

„Аха, така и предполагах. Абе, защо не...”, но не довърши изречението, което според него беше най-подходящо за случая и бавно, с равен глас продължи: „Халката е у мен, а на нейното место вече блести пръстен с диамант, нещо, което не си разрешавал за да не се отслаби влиянието ти. А що се отнася до самата халка,  знаеш ли какво ще направя с нея?”, попита той и без да обръща внимание на треперщата фигура пред него продължи: „ Още сутринта ще я стопя, а слитъкът ще поставя в луксозна бижутерийна кутийка, която ще опаковам с най-хубавата хартия за подаръци, ще й сложа червена панделка и...” и млъкна, при което последва задъхан въпрос:.

„И какво?”

„Как какво? Ще я заровя в гроба ти.”

„Само това не!”, извика в ужас мъжът.

„И как ще ми попречиш да го направя? Сега тръгвай за ада и без това започва да ми се повръща като те гледам.”

Мъжът се стопи и от него не остана нищо, а той се събуди, помисли за това, което беше сънувал и доволен заключи:

„Независимо че това се случи на сън, много ми хареса. А с халката наистина ще направя така и то още сутринта. Нали обещах?”

Пак сложи дясната си ръка под главата си и почти веднага заспа, без да сънува повече каквото и да било. Сутринта се събуди по-рано от обикновено. Беше бодър, дори весел. След като закусиха каза на жена си, че излиза да свърши нещо. „Нещото” беше да стопи халката, чийто слитък, сложи в елегантна кутийка, която опакова с луксозна хартия и я превърза с обещаната червена панделка. След това отиде на гробищата и я зарови в гроба на „психиатъра.”

Всъщност за него тази „операция” не значеше абсолютно нищо, дори и нямаше никакво обяснение защо го направи, но въпреки това беше доволен, че изпълни „обещанието” си. А може би чувстваше някакво удовлетворение, че този  алчен и безскрупулен изрод, макар и символично, получи още едно възмездие. Единственото, което реално имаше значение за него беше, че тази халка изчезна завинаги от погледа на бившата й собственица.

Много му се искаше да отиде и при другия гроб, но не го направи и напусна гробищата. Пътьом купи няколко вестника, които прегледа набързо щом се прибра. Не намери никакво съобщение за „отрепките”, както той ги наричаше. Явно след свестяването си те са предпочели да изчезнат, вместо да имат работа с органите на реда.

 

В средата на септември му звънна „Ани”.

„За кой от трите случаи ми звъниш?”, попита той, на което тя отговори като картечница:

„За третия. Прогнозата ти се сбъдна напълно. Толкова съм щастлива, че не можах да се въздържа да не използвам даденото ми разрешение да ти се обадя. Вчера се омъжих  за стария си приятел. Просто хвърчим от щастие. На сватбеното тържество столът от дясната ми страна остана празен, но аз така исках да си до мен, че дори чувствах присъствието ти. Венчалният ми пръстен наистина е прекрасен и както ми поръча го сложих на безименния пръст на лявата си ръка, а на дясната ми ръка е любимият ми пръстен, който си сложих  още щом се прибрах след разговора ни в кафето. Толкова съм щастлива. И двамата те обичаме и ти благодарим от все сърце. Желаем ти всичко хубаво!”

„Благодаря ти. Това е най-хубавото нещо, което можеше да ми кажеш. Честито! И...”, но глъсът му трепна и той млъкна.

„Какво и...?”

„Бъди щастлива, Ани!”, вече със спокоен глас отговори той и затвори телефона.