Представи си какво би било ако можеше да се движиш със скоростта на светлината.
Абсолютно всичко около него забави такта си, до степен че да замръзне в пространството без какъвто и да е признак за движение. През своите очи, виждаше себе си излязъл на разходка, ала за очите на тези около него той не съществуваше. Беше невидим, недосегаем, недостижим. Преминаваше през времето и живота с невъобразима скорост, която за съжаление не оставяше забележими следи или спомени в умът му. Нямаше време да погледне назад, всичко от което имаше нужда се намираше отпред. Това беше проклятието с което беше роден. Целият свят му се струваше тесен…Беше го обиколил безброй пъти – осем пъти всяка секунда, ако смятаме да бъдем точни. Нямаше местенце което да не бе посетил. Можеше да бъде където пожелае, когато пожелае. Чувстваше се в капан на собственото си тяло. Дори тъгата нямаше време да изблика от очите, всичко изсъхваше и биваше забравено на мига. Повече от всичко желаеше да напусне клетката на гравитацията, която го прилепяше здраво за земята под краката му. Всяка нощ наблюдаваше звездите и бленуваше за възможността…Шансът да пътува през тъмнината на необятния космос, чак до самият край на вселената.
Един ден нещо различно се случи. Не можеше да повярва на очите си, които толкова дълго го караха да вярва в лъжи. Беше спрял…Беше застинал, а всичко около него се движеше. Виждаха го, дори получи няколко усмивки. Беше забравил какво е да спреш и да оцениш заобикалящото те. Загубен в скоростта, в бързината с която бягаше от невидимите си страхове. Чувстваше се открит. Знаеше, че с каквато и скорост да бяга, никога няма да избегне смъртта си. Чувстваше емоции, които чак сега успяха да го настигнат. Не искаше да избяга от това. Понечи да седне на една пейка близо до него, обви коленете си с длани и заплака от радост.
Бързай бавно.
© Странски Все права защищены