(базирано на действителен случай)

Средата на седмицата е, но автобусът за град К е препълнен. Столичани пътуват постоянно, а провинциалистите не остават по-назад. Тъкмо се настанявам на мястото до прозореца, когато някой се тръшва безцеремонно до мен. Ръбестата чанта на пътничката ме ръгва в бедрото, но решавам да запазя хладнокръвие. Притежателката ѝ е видимо притеснена, което не ѝ пречи да говори на висок глас, почти да вика , долепила до ухото си мобилен телефон. От думите ѝ се разбира, че ѝ се е случило нещо драматично, дори твърде неприятно. В изговореното се промъкват термини, като „прокурор“, „свидетели“, „пратка на границата“ и „задържаното клепало“, от които става ясно, че темата на разговор не е никак безобидна.

Автобусът потегля, разговорът на пътничката приключва  и това внася известно спокойствие в обстановката. Дори успявам някак да наместя бедрото си така, че ръбестия ъгъл на чантата да не го ръга. Природната ми стеснителност не ми позволява да я огледам, но от цялото ѝ присъствие се долавя висока степан на тревожност, а уплаха почти може да се помирише. Късният следобед е особено красив и това ме кара почти да забравя последния стрес от чутите криминални изрази. Съвещанията с ръководството на фирмата в която работя ме бяха поизтощили, а последвалия мини банкет, придружен с малко алкохол съвсем ме отпуснаха. И понеже всички колеги държаха да се чукнат с отличника на трето тримесечие, демек с мене, в тоя момент чуждите неволи са последното нещо с което ми се занимава. Въпреки това не мога да отрека, че чуждото присъствие на седалката до мен  ме заинтригува, дори по някакъв начин възбуди емпатията ми и желанието по някакъв начин да помогна.

Освен тъмната бутилка вино бях успял да отмъкна и няколко скъпи швейцарски бонбона, които имаше опасност да се стопят в джоба ми. Изваждам един от тях, развивам целофана му и го лапам. Апетитния мирис на скъпия шоколад се разнася наоколо, но това не предизвика никаква реакция до мен. Тогава изваждам втори бонбон, обръщам се към спътничката и ѝ го подавам. Възпалените от недоспиване очи и подпухнало лице,  устремени напред в нищото не можеха да попречат на тялото ѝ да изглежда като на манекенка от скъпо списание. До толко бяха изящни чертите ѝ, че човек можеше да се почуди какво прави притежателката им сред всичките непрокопсаници в междуградския автобус.

Без да отмества погледа си инстинктивно се пресяга и взима без всякакво притеснение предложения бонбон. Това предизвиква в мен такова удоволствие, че липсата на благодарност не ми прави ни най-малко впечатление. Дори напротив, желанието да ѝ помогна се засилва.

Последва нов телефонен звън и това прекъсва зараждащите ни се отношения. От последвалия разговор, проведен отново на висок глас се разбира, че положението е много сериозно. Отсрещната страна (тя споменава името Валери) настоява, направо заповядва да  разбере кой може да ги е натопил. Това още повече разстройва жената до мен и тя почти през сълзи обяснява, че Ченгела е заплашил, че ще я закопае. Едва ли е нужно на вниманието на читателя да се поднасят последвалите твърде неприятни за ухото фрази, от които става ясно, че някаква доставка (спомена „наркотици“) е била заловена още на границата, били са задържани някакви лица, други са свидетелствали, а прокурора е поставил условия за свободата ѝ, които не са съвместими със свободата на Валери.

След около пет минути разговорът прекъсва и пътничката заема отново предишното си вцепенено състояние. Тогава правя нещо, което не съм очаквал от себе си. Като обръщам погледа си към изтерзаното ѝ лице питам с тих глас може ли да помогна по някакъв начин.

- Имам някои връзки и ако желаеш мога да се опитам да ти помогна – сигурно е виновен алкохола и преминавам направо на ти.

Като че ли чак сега ме забелязва. Начина по който обръща главата си в моя посока ме накарва да се чувствам малък и нищожен пред цялата тая вселена на разюздани удоволствия, размах на възможностите и липсата на ограничения, с които е изпълнен живота ѝ.  Нищожността ми е почертана ярко от секундата на погледа с който ме удостои, след което отмества главата си без да издаде звук и всичко като че ли приключва. Явно виното е било много добро, щом поведението, или по-скоро липсата на такова в моята спътничка не може да ме обезкуражи. Как един отличник в труда през трето тримесечие може да понесе такова пренебрежение без да реагира достойно. И то пред такава хубавица.

- Ще кажа само, че знам един метод с който всички ще са доволни и в безопасност. После млъквам. – лицето до мен не променя и за миг изражението си, за да покаже, че притежателката му ме е чула – Предай Валери, вземи парите и духни в чужбина. По възможност извън Европа. Така ще си в безопасност. Властите ще са доволни, а Валери ще бъде на топло докато се разсее случката. И никой няма да се добере до него.

Пренебрежението, изписано на лицето ѝ може да се опише само като на погнусено дете, което е открило хлебарка в леглото си през нощта.

- Ти си мишка. – произнася безизразно. Не очаквах това сравнение, но пак е подобре от това нищо да не каже. Последва самовгълбяване, което красноречиво ми говори, че разговорът между нас умря по-бързо от това на което се надявах.