27 мая 2008 г., 10:59

Целувката 

  Проза » Другие
1212 0 3
8 мин за четене

    –Ако не беше толкова болезнено, щях да се опитам, кълна се... Но ме боли!

***

   Първият път усетих как цялото ми тяло се изпълва с дим, всяка частича от мен започна да се дави, опитвайки се да диша. Все едно бях погълнал драконов дъх.

   Ала това беше само тялото. Душата ми страдаше, всичко ме болеше, сам се молех да престана. Но устните бяха опиянени, все едно докосваха лек за тежка болест. Ако горе не беше така опияняващо, щях да се отдръпна и да извикам:

   -Какво си ти?

   Вече знаех какво е. Играех си със собствената ми смърт, ала въпреки това продължих да я целувам.

***

   Тя настоя да се целунем отново. Вече бях подготвен за онова давещо се чувство. Докоснахме устни.

   О, Боже, това беше като леден гръм!

   Не бях изпитвал такъв студ през целия си живот! Не, през всичките си животи не бях изпитвал такъв студ! Снежна лавина се спусна по вените ми и замрази всичките ми органи – сърцето ми спря, мозъкът ми замря и белите ми дробове се покриха с лед, за да не мога да дишам.

   Устните бяха топли. Затърсих спасението в тях, докосвайки ги с моите. Нямаше облекчение за нищо... освен за Мен в най-изначалната ми форма.

   Едва отделихме устни и студът изчезна.

***

   Не им харесваше как ми влияе тя. Казваха, че съм заприличал на мъртвец.

   -Не живееше живота, който трябва да се живе! – крещеше ми майка ми, когато я оставих сама за пореден път, за да се целуна с Нея.

   И болеше! Всяка следваща болка ме гореше, удряше, режеше и мачкаше с все по-голяма сила. Дали щеше да бъде земя, вода, огън, въздух, не беше от значение. Само болката. Защото колкото по-голяма беше болката, толкова по-райска щеше да е целувката. Защото нейните устни наистина бяха лек за тежка болест.

   Не беше любов. Не беше и страст. Какво беше тогава? Какво ме караше да се подлагам на това десетки и десетки пъти? Колко години изминаха в опити да потуша болката с устните, които я предизвикваха?

***

   Човек усеща ли когато идва смъртта? Не знам – никога не съм умирал. Или може би съм целувал смъртта в предишните ми животи, но не я помня... Кой знае?

   Сега обаче усещам, че краят наближава. Тя ме мъчеше с какво ли не: убиваше и възраждаше тялото ми чрез целувка стотици пъти. Предадох сънищата, мечтите, семейството ми и всичко, което имах и нямах, на тези устни. Какво ми оставаше да предам сега, за да получа най-медената целувка?

   Какво още ми оставаше, освен това непотребно тяло, изнурено и подчинено от самата нея? Освен тази безполезна душа, която също пищи?

   Виждам я. Тя не е красива – чернокоса, тъмноока, може би много по-висока от приемливото, с лисичи вид. В очите няма топлота и не се усмихва. Как ли съм се съгласил да я целуна за първи път?

   Тя не ми казва нищо, обгръщайки лицето ми с длани.

   - Чакай! – пищи една част от мен, която не съм аз. Ако не беше толкова болезнено щях да се опитам, кълна се... Но ме боли!

   Тя клати глава. Не я интересува дали боли или не. Нея я е боляло в пъти повече, за да стигне дотук. Тя разбира моята болка, защото сега и аз ще я разбера.

***

   Целуваме се. Боже, какво става с мен?! Няма болка, няма радост, няма нищо! Та това е дори най-лошото чувство. Чувството да не чувстваш!

   –Престани! – крещи нещо от мен. Друго нещо я целува и се разтапя пред очите на трета част от мен, която се отделя от тялото и излита нанякъде, а то самото лежи в кръв, докато петото ми Аз го гледа и се мае на собствената си бледност...

   Кой от всички тези образи съм аз?

   – Забрави за тях! – най-сетне тези черни устни ми проговарят. – Моите целувки ти харесаха, нали?

   - Да – отговарям. Нима всичко, което мислех, чувствах, нима всичките саможертви, загуби и мъчения са скрити в тази жалка дума?!

   Да.

   -Искаш ли още? – пита ме този демон, този дявол. Каквото и да е това хищно същество!

   Да.

   -Знаеш ли какво да направиш, за да си получиш още?

   Да.

***

   13 май, 2008 година

   Днес срещнах едно момче, много странно момче! Струва ми се малко бледо и недоспало. Но кой знае, може пък да тренира нещо много усърдно, най-вероятно баскетбол, защото е доста високо. Ала най-странното е, че ми предложи да се целунем. Досега не съм се целувала... Мисля да кажа да.

 

© Габи Кожухарова Все права защищены

Комментарии
Пожалуйста, войдите в свой аккаунт, чтобы Вы могли прокомментировать и проголосовать.
  • Мила Габи,
    Запознах се с поезията ти и с прозата. Останах с впечатление, че прекалено си надраснала възрастта си. Това от една страна е хубаво, но от друга - не съвсем. Защото, попадайки в лабиринтите на множество житейски и творчески безизходици, човек на тази възраст може да се окаже неподготвен. Тревожи ме обстоятелството, че доминираща тема в твоите работи е смъртта. Това би било добре, ако е само литературен експеримент- мислещият човек не може да не се занимава с тези неща, но имам чувството, че не е само толкова. Очевидно човек дълбае в една тема, когато тя особено го вълнува; превръща се в идея- фикс, което е една стряскаща ситуация. Дано да се лъжа.
    Що се отнася до работите ти, те са на висота и ти предстои да израстваш още много. Разбира се, никак не е лесно, но бих желал да продължаваш, защото си призвана да го направиш. И трябва да поставиш преграда и се дистанцираш от всичко, което би те наранило, би те унизило и предизвикало траурни настроения. Налага се, защото очевидно имаш по- важна работа да свършиш.
    С другите неща: болести, страдания, смърт и т.н. е оторизиран да се занимава господ. Той е главен специалист в тази област и не обича да му се месят. Твоето призвание е в друга посока и ти го знаеш. Никак не е наложително талантливият човек да изземва функциите на господа...
    Успех!
  • Много интересно, признавам завладя ме.Поздрав!
  • Интересно ми беше...Пожелавам ти да обичаш и да бъдеш обичана!
Предложения
: ??:??